фестивалът на летящите килимчета

хм... как е възможно някой, който познаваш от 17 години, все още да намира начини безкрайно много да те изненадва? (: обичам те, гном такъв. успех в събота. дано с това отново разсмея някой, ето какво се получава, когато човек го мързи да си чете задължителната литература - пише. продължение (за кой ли път!) на "Морхелиус" *** Размахала меч, кокалестата фигурка се свлече на земята и остана там с блажено вперени в притъмняващото небе очни кухини. Насълзяваща очите червеникава мъглица се стелеше бавно от ръкавите на ризницата му. - К’во му е? Групичката дружно се надвеси над “тялото”. - Хихи, ниш’ми няма бе, къде отиваме сега? - Да си потърсим добро място за нощуване - отвърна Вилхелм, метна скелета на раменете си като тенекиена кофа, пълна с кокали и поведе “сговорната” дружина на запад в ослепителната светлина на снежния залез. * - Ти какво изпуши одеве? - полюбопитства Сарфакс изотзад, който тайничко се надяваше някак да се сдобие със същото. - Аз т’ва ? ‘Съм пушил !? Ня’а таквоз неш’. - кратка хриптяща пауза - Дет’ говориш, чистех си ушите. Гремлинът го изгледа недоверчиво. Просто нямаше начин да си представи как скелетът си “чисти ушите”. В този момент обаче той небрежно напъха половината си кокалеста китка в една странична кухина на черепа си и след кратко трополене и откъслечно писукане измъкна отвътре малко стресирано мишле. Пусна го внимателно на земята и изрови още няколко снопчета суха трева, клонки и два лешника. Вдигна провисналите си рамене и разпери изразително длани пред смаяния поглед на Сарфакс: - К’во да направя, като нощем все нещо се опитва да свие гнезденце в главата ми, докато съм заспал? Да си сложа цедки за чай на ушите ли? Пък и като вземе да щъпурка там вътре... - скелетът се закашля като запушена прахосмукачка, процеди някакво прегракнало проклятие и отново увисна апатично от рамото на Вилхелм. - Може и тъй да е, ама защо се опитваше да го запалиш тогава? - Животинчето беше мокро, трябваше да го изсуша някак. Не съм искал да го паля! -сопна се скелетът. - О, я не ме поднасяй, и Мори те е видял да пушиш. Дали е било това мишле или не, проклетото нещо димеше! - Искаш ли малко? - ухили се скелетът след кратко виновно мълчание. - Разкарай се. Откачалка. Кикотът на кокалестия воин прозвуча като многократно повторение на звука от настъпана по опашката котка и тръшване в легло с тридесетгодишна пружина. Сарфакс се обиди и избърза напред, а мишлето се покатери обратно по крачола на Вилхелм и скочи в шепите на хазяина си. - А ти? Не? Толкоз по-зле за теб, малкия. Ще те гони депресията после. Животинката стисна в лапи муцунката си, поклати глава с изумителна категоричност и се шмугна обратно в черепа му. * - Ще ми услужиш ли с лулата си? - Все още е у теб. - отвърна Вилхелм, без да се обърне. Ботушите му се поклащаха ритмично от ръба на пропастта, сякаш върховете им дирижираха малък симфоничен оркестър някъде далече долу. Скелетът се настани внимателно до него, пошумоля няколко секунди с дребна кесийка листенца, драсна клечка от челото си и след миг облаче мътен дим се понесе леко към неизвестните дълбини. Откъм пещерата отзад се чуваше синхронното хъркане на гремлините и по някой случаен сподавен писък от младия Морхелиус, вечно обгърнат в нервно напрежение. - Дай да си дръпна. - Не може. За човеци не е хубаво да... абе просто недей, окей? - Хуб’у. Помълчаха. Скелетът изпусна последна топка тежък дим, изтръска лулата и я подаде на Вилхелм. Облачето пропадна надолу като разкъсано привидение. Помълчаха още няколко минути. - Вил? Останалите спят. Аз не разполагам с клепачи, които да затворя, макар че понякога угасвам, но ти... - Мълчи и слушай. Скелетът кимна с разбиране и се загледа към хоризонта. Нощта преливаше на плътни завеси от сивозеленикавото небе и попиваше с мощно съскане в цели океани развълнувана мрачна гора. Далечината се разтваряше в мъгливия мрак и постепенно продъненият памучен купол се спускаше надолу към върха, където групичката се беше подслонила. Един облак премина мудно на метри от двата подгизнали силуета на ръба на скалата. От пещерата пулсираше слаба оранжева светлина и запращаше сенките им в мократа празнота отпред. “Остава само някой да запее...” - помисли си скелетът. “Само да си посмял, ще те кремирам на секундата” - помисли си Вилхелм и никой от двамата не посмя да наруши тишината. Започна да става непоносимо студено. - Хей, скелет... - Кажи, душо. - Не може вечно да те наричаме така. Трябва ти име. Дай да измислим нещо. - Аз си имам име - процеди кльощавия силует. Сепна се - прибирам се вътре. - Какво име? - настоя Вилхелм и го хвана за пълния с вода ботуш. - Я да ме пуснеш! И изобщо не е твоя работа, разбра ли?! - Кажи ми - изръмжа водачът на групата със съвсем категоричен тон. Скелетът се вгледа в очите му, прецени, че не си струва да се сбият и въздъхна: - Адела. Настана неловко мълчание, в което човекът пусна мършавата фигурка, изправи се и се втренчи замислено в очните й кухини. - Значи Адела. - Не е нужно другите да знаят, обаче! - един размахан кокалест пръст разсече въздуха между лицата им. - Жена? - Вече не съм нищо, така че моля те, спести ми психолоанализата си. - обърна му гръб Адела. - Поне няма ли да ми кажеш как се стигна дотук? - Ами...хъ. Билки. - смънка и леко докосна кесийката на колана си, с наведена глава. Череп. Двамата закрачиха към пещерата, където Вилхелм метна още няколко отчупени клона в огъня, просна мокрите си дрехи на камъните около пепелта, уви се в незнайно откъде измъкнат сух плащ и заспа с олимпийска скорост и хард-рок дихателно звучене. Скелетът се запиля някъде из тунелите на пещерата, което по-късно осигури на групата закуска с крайно подозрителен вкус и ципести криле. * - Не съм сигурен, че разбирам как точно действа това чудо... - мърмореше Вилхелм, стиснал ръба на килимчето и наполовина провесен във въздуха в опит да проучи долната страна на превозното средство. - Магия... толкова малко е останала в днешно време - замислено изрече ефритът, хвана едно птиче в полет, счупи врата му бързо и почти безшумно и невъзмутимо го погълна. - О, гнус! - възмути се Трекс - Поне да го беше оскубал. Ефритът вдигна рамене незаинтересовано, оригна се скромно с ръка на устата и заоправя разпасалия се от вятъра тюрбан на главата си. Блеснаха скъпоценни камъни, зазвъняха гривни. - Наистина не проумявам... - започна да се ядосва воинът, за който науката беше равносилна на природно бедствие. - Вил... защо винаги всичко се опитваш да разбереш... - Морхелиус разпери леко криле и притвори очи усмихнат - Дай си време първо да... почувстваш нещата! Групата спря съмнителните си дейности на борда на жълтото килимче такси и позяпа вдъхновената фигура на ангела, обрамчена в първите слънчеви лъчи. Помълчаха почтително. - Мори, имаш курешка на ореола. - рече тихо някой. - Да, както и да е. - омърлуши се младият райски служител, кръстоса крака и запрелиства апокрифна пародия на Библията. Няколко откъснати страници бяха отнесени от вятъра, кацнаха в малко набожно селце и посяха ерес в кротките простовати умове ма земеделците. След кратък и безуспешен опит за бунт и няколко преждевременно споминали се свещеника, селото прерастна в малък индустриален център и след три века загина в екологична катастрофа. Морхелиус никога нямаше да си го прости. - Той е прав, знаеш ли. А аз вече имам цялото време на света, но нищо не мога да чувствам... - замърмори на себе си скелетът, който по никому неизвестни причини бе изпаднал в лека криза на личността от сутринта. - Вие хората трябва да оценявате...таковата де... абе трябва да се радвате, че сте хора, т’ва е. - Само че повечето човеци не са хора - вдигна глава Вилхелм. - Нима? А какво са? - възмути се Адела, инкогнито. - Свине. - обади се ефритът. В тишината звукът от преждевременно напускащата през борда закуска на Сарфакс, позеленял още повече от въздушна болест, отекна зловещо. Някой долу щеше да бъде неприятно изненадан. Групичката замедитира над провелата се дискусия. Всеки я разбра по различен начин, всички дружно вдигнаха рамене и се загледаха към изгрева. “Толкоз по въпроса за човешката природа”, заключи ангелът, отчитайки нежеланието дори на Вилхелм да спори. “Човеците не са хора.” * Беше си обичайно утро. Скелетът въртеше бавно прилепите на една клечка над мътната жарава и потракваше ритмично с пръсти по бронята си. Вилхелм сръчно точеше меча си, изправен величвствено на ръба на скалата, силуетът му - обрамчен в лъчи и процеждащо се от хоризонта оранжево. Облаци се движеха като грамадни бели овце, изгубени след снощната буря в безбрежните сини пасища на вечността. Останалите от групата се заизмъкваха един по един от пещерата, с накуцване, прозявки, залитане или сподавени от уважение пред красотата на изгрева ругатни. Морхелиус приглаждаше омърляните си криле, гремлините вчесваха с достойнство брадите си, Трекс правеше безуспешни опити да раздвижи замръзналия си през нощта език, а ефритът потриваше със сняг яркочервената си кожа и внимателно нагласяше разцентрованите звездички на магическото поле под кръста си. Очите му блестяха в кротък изблик на безпричинно щастие изпод придържания от рогцата тюрбан. Насядаха на сухите и стоплени от огъня камъни около скелета и всеки задъвка подаденото му жилаво парче горчиво месо. Изведнъж ефритът се сети за нещо, остави своя прилеп и изрече отчетливо: - Аш. - Моля? - учуди се Вилхелм. - Името ми е Аш. Скелетът вдигна глава смутено, предполагайки, че духът може да е чул снощния им разговор. Но никой не продължи темата и тя си замълча конфузно. - Ами... много хубаво - не се сети какво да каже Морхелиус. - Просто смятах, че щом вече сме си... така де, от толкова време пътуваме заедно... - Флия’еуи - вмъкна Трекс ентусиазирано, с провиснал език. - Моля?! - Той иска да каже “приятели” - преведе скелетът и отново се опита да стане незабележим. - О. Ами да. Такива сме си - зарови в пепелта ефритът. - Няма защо да се чувстваш глупаво, човече. Доверието е хубаво нещо. Това беше добра стъпка. Eдин вид да признаеш, че си някой, че си личност, а не просто “ефрит”. Оценяваме го. Нали, момчета? - Да. - Ъхъ. - Атфолюфно. - Разбира се, Мори е прав. Адела си замълча. Усещаше как въпросът всеки момент ще изплува като едноседмичен труп в езеро. И не знаеше как да се справи. За щастие обаче никой не се сети. Никой не попита дали и тя е “личност” и коя е. Може би това я жегна повече. А може би вече съвсем не й пукаше. Всеки имаше своя история. Но нейната бе останала толкова далече назад, че вече на практика нямаше какво да я направи отново човек. Не си спомняше какво е доверие. Какво е цел. Какво е бъдеще. Нямаше минало, което да й липсва. Сякаш друг бе живял вместо нея и отивайки си, бе взел всичко със себе си като някаква окъсана шарена торба. Единственото, което й остана като оправдание да е все още тук, бе самата идея за живота. Нежеланието да спре точно в този момент... - Хей, скелет, време е да вдигаме гълъбите. Хей! Пак се отнесе... - Сарфакс размаха зелена ръка пред черепа й. - Ехо, има ли някой там вътре? - Тук съм, не е вярно - Адела хвана рязко китаката на гремлина и я изви болезнено. - Аз винаги съм тук, просто вас ви нямаше. И не се приближавай повече до мен, ясно? - Окей, окей, няма защо да ме осакатяваш! Пфу, исках просто да те предупредя, че Вил... - Няма нужда. Върви да му помогнеш с багажа. Адела се отдалечи на няколко крачки от сутрешната суматоха, подритвайки малки камъчета към дълбините на пропастта. Те застиваха за миг на хоризонта, миниатюрните им черни силуетчета се очертаваха в светлината и после рязко пропадаха към шеметно препускане между скалите. “Колко лесно... и после пак са си камъчета, там долу... а когато човек премине през всичкото това търкаляне, винаги... Дори да си мисли, че всъщност отива нагоре, той никога не остава просто същия човек в края на пътя...” Други мисли се заизвиваха в изтормозения й от мишлета череп и тя загледа придържаните от бог знае какви сили костици на дланите си. Поне доколкото можеха да се нарекат длани... - Със сигурност ще бъдеш разчленена до неузнаваемост, ако скочиш оттук - прекъсна я безцеремонно Вилхелм. - Ела, има нещо, което със сигурност би искала да видиш преди това. - Понякога си смайващо тактичен - заяде се скелетът с неприсъща ирония. - Да, колко ти си смайващо разумна. - ! - Виж, ако едната смърт можеше да разреши всички проблеми... - Ха, на мен ли ми го казваш. Впрочем аз нямам проблеми - ухили се Адела. Черепът й бе запазил внушителен набор бели зъби. - Какво щеше да ми показваш? * Вярно, беше си обикновено утро. Но се случи точно утрото на фестивала на летящите килимчета. Отначало воините се зачудиха на странното ято птици с необичайни размери и форма. Цвета им също бе някак сбъркан. Всеки бе виждал жълти, сини, червени, шарени пернати... но не и толкова много и различни наведнъж. После чуха виковете, музиката, смеха. Или по-скоро бяха затрупани под лавина изригващи напосоки и сливащи се в тотална какофония шумове, които сякаш нацепиха с години напластяваната в планината тишина и си я прибраха в дърварника за зимата. Оказа се, че точно на това плато, над тези гори, в тази част на небето, намираща се практически никъде, скитническият народ на текстилните авиатори бе решил да проведе годишния си събор. Десетки малки племена пристигаха от всички посоки на света, всякакви раси и същества се тълпяха в небето, с една единствена обща черта - те всички пътуваха, забавляваха се, спяха, крещяха и, общо взето, живееха на летящи килимчета. Гледката бе практически неописуема. В светлината на изгрева изведнъж рехавата мъглица долу бе надупчета от мрачните копия на десетки, стотици сенки. Имаше всякакви килимчета - крузери с размерите на тенискорт пренасяха цели тълпи в синия небесен океан, малки черджета ту се скриваха, ту изникваха на цели ята от ярките бели куполи на облаците, тъкани носни кърпички разнасяха нагоре-надолу твари колкото човешки палец, с развети коси и непрестанно разгорещено писукащи гласчета. Преливаха се и контрастираха багри, сякаш фантазията на тези хора не бе признала никакви граници пред свободата да създаваш, да твориш многоцветна красота, която после да вдигнеш във въздуха. За няколко часа над скалистото плато бе построен малък въздушен град. Семейства скачваха килимите си в многостайни апартаменти на няколко нива, с десетки въжени стълбички между “етажите”. Деца се плъзгаха по теченията наоколо със смях, изправени на черджетата си като сноубордисти в снежните куполи на облаците. Крузерите се превръщаха в един вид площади за всенародно веселие, където бързо се събираха танцьорки и музиканти. Инструменти, прилични на флейти, но разклоняващи се и извити като змии, преплитаха вълшебни звуци в хаотично пръснатите слънчеви лъчи. Блестяха тежки накити. Ефирни одежди и шалове в меки цветове се развяваха като платна на лекия ветрец. Хора, феи и духове се смееха, караха се, някъде някой подхващаше песен, в другия край на импровизирания град нечий глас се присъединяваше. Хаосът бе пълен, но от онзи тип очарователен, вълшебен хаос, който грабва, омагьосва, променя. Всяко съдче, всеки детайл, всяко тяло бе изрисувано с ярки бои. Бутилки се подхвърляха от един килим на друг, понякога случаен силует се открояваше в косите сутрешни лъчи, премятайки се надолу като изкусен плувец във въздуха, за да тупне накрая в купчиха пухени възглавници сред шумни овации. Гълъби излитаха на истерични ята от изящни клетки. Танцьорки разхвърляха цветя около себе си, които се сипеха като ароматен дъжд надолу между “етажите”, улавяни и итмъквани от цели рояци малки феи... - През нощта това ще се превърне в същинска малка жива звездна система... - вдъхнови се Морхелиус. - Трябва да вървим, знаеш. - пресече ентусиазма му Вилхелм, но и той имаше желание да остане. Всеки бе чувал за знаменитите фестивали на текстилните авиатори, но малцина имаха щастието да присъстват, ако не са от тяхната общност. Номадите се криеха от останалия свят и се местеха от едно обезлюдено приказно място на друго, но винаги далече от градовете. Тази малка долина, простираща се под погледите им, бе идеалното място - огромни стари гори, малка мързелива река, виеща се наляво-надясно като пияна змия, понякога и нагоре-надолу, където гравитацията бе повредена, същинска сребриста копринена панделка, изпусната във вятъра. Скали се издигаха отвесно от едната страна на долината, а от другата земята просто рязко пропадаше надолу и преливаше в тихи синкави равнини докъдето стига погледа. На такива места племената се събираха да разказват кой какво е видял в различните краища на света, кой с какво се е преборил, какви нови билки и видове животни са открити, къде е следващото място, на което искат да се заселят... Много сватби се уреждаха именно по тези фестивали. Човек можеше да си намери както безкрайно интересни нови приятели, така и крайно способни врагове... Или просто да се позабавлява. Излагаха се най-новите и разкошни модели килимчета (* от козината на вълшебни летящи планински кози), луксозни музикални инструменти, картини и дори древни книги. Както и причудливи стъкленици с предназначение, прошепнато на ухо между клиент и продавач. Билки от далечни земи висяха на сухи китки от ръбовете на окъсани от път черджета. Скоро задимяха огньове в големи керамични съдове, закъкриха гърнета. Мелодиите се смесиха, цветовете оживяха. Облаците скоро се прнаселиха от екстремно настроени ентусиасти. Зашепнаха се истории за морета и планини, покорени с много късмет и лишения, но винаги с веселие. Малката групичка на земята наблюдаваше и току някой възкликваше изумено, отронваше очаровано коментар или просто въздишаше с усмивка. Накрая един старец с жълто килимче се съгласи да ги повози, а Морхелиус пърхаше ентусиазирано около тях или се запиляваше някъде в шарената суматоха. Цветното множество понякога се заглеждаше любопитно след него, танцьорките му махаха. Младият ангел бе опиянен - никога не бе предполагал,че през живота си (или след него) ще види такива чудеса. Сети се за стария Лупиус - “Нека си лепи криле в работилницата и да си мисли, че ме е изпратил на заточение. Аз съм щастлив пък!” Идеше му да разцелува Вилхелм. Нямаше ни най малка представа къде отиват, как ще се справят със задачата, какво ще стане с него след това, като се разделят... но най-важното беше, че е щастлив сега. Остави се чувството да го завладее и се изгуби в очарованието на фестивала. *