нещо ми се губу краят на тази история с ангела...

обаче забравих докъде съм стигнала... може би и накъде отивам. няма значение, важното е да е шарено! * - Сарфакс, няма за какво да се тревожиш. Човекът каза, че килимчето ще издържи поне още хиляда години – заутешава го Морхелиус. - Ти там да мълчиш, с крилата! – сопна се гремлинът и впи нокти в проядената от молци тъкан – искам да слязааа! - Окей – Вилхелм го сграбчи за робата и го провеси от ръба на килимчето. Дребното зелено човече заразмахва краченца над прелитащите отдолу скали и борове и запищя с всички сили: - Добре! Добре! Остави ме, по дяволите! Ох... - Да не съм чул и думичка повече. - . – каза Сарфакс и се сви на топка в сердата на килимчето. Напуснаха фестивала късно следобед с антикварен модел килимче втора (минимум) ръка, плъзгайки се надалеч от разноцветния хаос през тунелите процеждаща се между облаците прасковена светлина. Идеята да си спестят малко трамбоване на пътеките в зловещата мрачна гора отдолу първоначално се хареса на всички, но гремлините се оказаха неустойчиви на подобен род въздушни приключения. Пък и събирането на групата отново не бе лесно – ефритът едва се откъсна от сергията на майстора – бижутер, Морхелиус бе издърпан почти насила от нежните ръце на шайка въодушевени танцьорки, а гремлините... е, няма да споменаваме къде бяха намерени те. Трекс, който се бе оплел очарован в “янда”-та на един музикант, понастоящем безработен дресьор на змии, бе внимателно измъкнат, развързан от самия себе си и пуснат да пърха на свобода наоколо. Но Адела бе неоткриваема. След половин час изнервящо хвърчане насам-натам с крайно неманевреното килимче и две леки катастрофи, предизвикани от спонтанно проявилия се шофьорски талант на Вилхелм, скелетът просто се изтърси върху тях от някое от по-горните нива на “града”, свали шлема си, изтръска няколко заблудили се феи от черепа си и засия насреща им: - О, хубаво, хубаво! Виждам, че вече си имаме килимче... Яаа, Сарфакс защо е посинял? Иглеждаш напрегнат, драги! – тя му подхвърли очукана метална манерка с успокоително количество мътна течност, дъхаща на прегоряло. - Къде беше, по анг...дяв... както и да е, защо поне не предупреди? – ядоса се Вилхелм. - Не е твоя работа. Видях един стар... приятел. Явно и той е тръгнал с номадите. Не предполагах, че ще избере този начин на живот. Сигурно аз... – един гълъб излетя от бронята й, повличайки парче жълта панделка със себе си. Адела улови копринената лента във въздуха и с рязко движения я напъха обратно под железарията. - Виж ти... – ефритът вдигна вежди изнендано – Войнико, за какво ти е необходима тази панделка? - Това е шалче – смути се скелетът. – Аз такова... феите ми я подариха и... – замънка неясно. - Брей, колко бързо те заобичаха тези феи! – подсмихна се Сарфакс. Смущението на Адела премина в обичайния агресивен гняв и гремлинът за втори път бе провесен през борда с главата надолу. Той скръсти ръце нехайно и се провикна с насмешка: - И какво, да не би да ме пуснеш, а? Адела разпери пръсти невъзмутимо. Гремлинът нямаше време да осъзнае какво го е сполетяло и не успя дори да изкрещи, преди Морхелиус да го спаси от несъмнено зрелищна смърт върху скалите. Ангелът изпърха след килимчето и качи дребосъка обратно. Обърна се към скелета с намерението да изненсе лека вечерна проповед за обичта към ближния, взря се в очните й кухини за миг и стисна здраво зъби, решен да не продума нищо по темата. Тя помълча, изправена с гръб към залеза. Слънцето проблясваше ярко между костите й, правейки високия тъничък силует още по-мрачен. Сви юмруци, изсъска нещо неразбираемо и седна на ръба на килимчето. Усещаше лекия натиск на вятъра върху бронята си и се опита да си спомни какво е да го чувстваш в косите. Свали шлема си. Сиво-белият череп блесна за миг. Адела се ядоса още повече, захвърли шлема през рамо и сви колене под брадичката си. Отзад някой изохка болезнено, друг се засмя, а после остана само тишината и вятъра. Адела извади панделката, погледа я за миг, потънала в размисъл, и я върза на шийните си прешлени. Коприната се развя зад нея като две малки жълти реки, попиващи косите лъчи на слънцето. - Феите ми го подариха – повтри скелетът, успокоен. – Те винаги пътуват на цели ята с Него... поне така ми разказаха. - И кой е този твой Повелител на феите? – попита внимателно Морхелиус. - Единственият човек с врата на килимчето, който съм срещала през живота си – отвърна Адела и в този миг влетяха в огромен млечнобял облак, обрамчен в лъчи. * Носеха се съвсем бавно между изникващите тежки кълба искряща пара. Сякаш се пързаляха през гъста млечнобяла мъгла, проникваща навсякъде – стичаше се от ръкавите им, промъкваше се в дисагите, оплиташе се в костеливата фигура на Адела и трепкаше в крилцата на Трекс. Гласовете се стапяха без ехо, думите оставаха като нарисувани във въздуха за миг и изчезваха. - Нищо не виждам! – оплака се Вилхелм, размахал ръце пред себе си. - Ами да не ни беше натрисал в облак – вдигна рамене скелетът и се захвана да тъпче лулата си с безкрайното търпение на неумрял. Една случайно изскочила на пътя им гарга писна възмутено, тресна се в черепа й и кацна зашеметено на бялото й костеливо рамо. - И кой изобщо сложи облак тук, насред пътя... – продължи да проклетисва воинът, покрит със ситни капчици кондензираща се влага. Чу се едно изненадано и болезнено “Га!”, когато Адела прогони гаргата с опакото на ръката си. Кълбо тежък дим от лулата й тупна на килимчето и се повлече към ръбовете му. Останалите се възползваха от липсата на вятър при мудното прокрадване през облака и насядаха отзад за четворка белот. Картите на Трекс пламваха внезапно от внимателното му кривогледо взиране, гремлините мамеха безсрамно, а ефритът току стисваше някой от двамата за врата, така че оченцата му да изскочат от орбитите, но иначе играта вървеше горе-долу нормално. По някое време Аш отдели една звездичка магически заряд от тялото си и в ръцете му цъфнаха цял отбор валета, за което бе глобен девет точки, но след като измъкна по едно цяло допълнително тесте карти изпод брадите на гремлините, играта бе анулирана окончателно. Морхелиус бе изпратен да търси посока за измъкване от белия купол, но Вил подозираше, че скоро ще се наложи самия ангел да бъде търсен. Оказа се прав, след броени минути виковете му за помощ отклониха килимчето от и без туй оплетения му курс. След като го прибраха, някой даде идея да се издигнат право нагоре, за да излязат над облачната система. - Луд ли си, ще се изтърсим в Рая! Не е позволено да се издигаме чак толкова високо! – стресна се Морхелиус. - Какво пък, тъкмо ще им се обадиш, че всичко върви добре със задачата ти – подсмихна се воинът. - Ненене, вие не разбирате... не е толкова лесно просто да се отбиеш за чаша амброзия по съседски и после да си тръгнеш... това е Раят бе, момчета! Намериш ли го, оставаш завинаги! - И какво ще ме задържи? – присви очи ефритът, по произход от демоничното съсловие. - Трябва да ти кажа, че архангелите изобщо не са мили белобради старци, а огнените им мечове са съвсем истински. И нервите им са толкова опънати от наглите тлъсти херувими, които обучават, че постоянно търсят на кой да си го изкарат. Разбираш ли, в Рая насилието не се толерира... е, за сметка на това са развили какви ли не похвати за психологически тормоз... но в отношенията с натрапниците няма никакви официални ограничения. - Хъ! – ефритът скръсти ръце протестно, но не намери с какво повече да се опълчи на ангела. - Може да слезем надолу? – предложи с надежда Сарфакс, който напоследък избягваше всякаква храна. - Не се знае на какво ще се наденем – подметна през рамо Адела – може под нас да има планини, гори... реки... гравитационни тунели... по добре да поддържаме тази височина в една посока, все ще излезем рано или късно. - Стъмва се, обаче – възрази Вилхелм. – Чувал съм, че по тези земи имало дракони. Не можем да нощуваме тук горе без светлини, рискуваме да ни връхлети... нещо. Групичката потръпна дружно. Само Адела си пафкаше невъзмутимо, с провесени във въздуха ботуши, пълни с мъгла. Останалите нервничеха в безсилието си. Тя се просна по гръб и порови с вдигнати ръце в бялото пространство на сантиметри от лицето си. Димът от лулата се стелеше в мек ореол около черепа й. Килимчето се плъзгаше като лодка в мъгливо езеро, влагата попиваше в раздърпаната тъкан и малки искрици магия вече прескачаха с пращене между шарените влакна. - Падаме – констатира скелетът без капка емоция. - ?! – опули се Вилхелм насреща й и след миг светът шеметно излетя нагоре... Няколко панически секунди по-късно пльоснаха звучно в тинестите плитчини на речен разлив, докато летящата част на групичката се спускаше внимателно надолу. Воинът събираше дисагите с люти ругатни, процеждащи се межу влажните задъхвания, а гремлините се носеха безсъзнателно по мътнозелената повърхност като торби, натъпкани с мъртви котенца. Не след дълго и черепът на Адела лъсна на няколко стъпки от тях, докато тя бавно напредваше към брега, ходейки по дъното. Все още стискайки лулата между зъбите си и цялата покрита с водорасли, леко сгърбеният й силует напомняше странен вид уродлива кафеникава чапла, сварена неоскубана и оживяла на пук на всички естетически настроени умове наоколо. Хилеше се задавено. Вилхелм захвърли торбите с ядно цопване: - Какво се радваш, мътните те взели?! – изграчи, кашляйки блатна вода. - И не само те, драги, не само... – провикна се тя весело и затърси шлема си из опустошените листа на водните лилии. – Ех, това жълто вече никога няма да бъде същото – погледна със съжаление провисналото копринено шалче. Нещо многокрако и хлъзгаво се шмугна под бронята й, но не след дълго изщъпурка навън отегчено. Една костелива ръка измъкна пълния с тиня шлем, изчисти го доколкото можа и го нахлупи с млясващ звук върху черпа. Накрая Аш не се сдържа, засмя се с глас на злополучната четворка мокри кокошки и автоматично заслужи буца кал, шляпната звучно лицето му. - Хей! – ефритът отдели звездичка магия от себе си и я запрати по Вилхелм, който се плезеше насреща му. Воинът се наведе, звездичката прелетя със свистене над главата му и се вряза в гремлините. - Опа... – ефритът закри виновно очите си с длани. Последва кратка експлозия мръсножълта светлина и двата зелени дребосъка изчезнаха безследно. - Гръм да го удари, Аш, не ми казвай, че просто си ги изпарил! – кресна Вилхелм. Адела посочи безмълвно. Героят се озърна зад себе си и изведнъж прихна да се смее: - Прекрасно бе! Няма що! А сега оправи тази каша на секундата. Аш поклати глава немощно, но все още усмихнат – бе смалил гремлините. Две педя-човечета с мънички окаляни роби и проскубани брадици крякаха ругатни откъм едно широко плаващо листо и размахваха юмручета към ефрита. - Нищо не мога да направя. Ако ги “застрелям” още веднъж, кой знае в какво ще се превърнат... По-добре да не рискувам. - О, Богове... – хвана се за главата Вил – Горките. Ей, как е там долу? Леле, ама какви сте ми сладки куклички! – наведе лице към тях. Чуха се неясни яростни писъци – Милите те... е, ами предполагам, че трябва да ги вземем с нас все пак. Кой ще ги носи? Хайде, тъкмо ще ядат по-малко и ще псуват по-тихо! – ободри се той. - Само ги дръж далеч от мен! – отстъпи Адела, с ръце на ушите – Не искам някой от тези малки мръсници да се напъха в ума ми. - Мори? - Те ме мразят! - Аш, теб няма да те питам. Трекс? - И къде да си ги сложа?! – изви се змията, от която стърчаха единствено чифт прозрачни (всъщност в момента мърлявокафяви) крилца. - Добре, скачайте на раменете ми... – Вил протегна ръце – И първият, който изтърси някоя глупост до ухото ми, ще измине остатъка от пътя с главата надолу, висящ на въженце. Ясно? Тръгваме. Някой да е виждал килимчето? - Ами-и... – проточи ефритът и вдигна от водата нещо като малка мърлява кърпичка. - Ясно – въздъхна воинът, връчи на всеки по една торба и зашляпа през наквасената със смрадлива блатна вода тревица – Да се махаме оттук. * Вилхелм и Адела шляпаха дружно в жужащия и подсвирващ сумрак, попиващ в мочурището, а Морхелиус и Аш се носеха няколко метра пред тях. Ефритът гостоприемно бе позволил на Трекс да се увие около раменете му, за да подремне. Прекосиха рехавата гора от разкривени прогнили дървета, впили корени в меката земя на речния разлив, и излязоха на широко равно поле. В примамливо гладката зелена повърхност обаче се забелязваха лъскави локви, тук-там подскачаха малки рибки и пльосваха обратно сред тревите. Лабиринт от накъсани тънки пътеки се виеше през воднистия килим зеленина, но бе невъзможно да различиш коя ще те отведе до края му. Щяха да се връщат безброй пъти, докато намерят вярната посока. И естествено изпратиха Морхелиус да проучи пътя. * Късно през нощта, омърляни до мустаците и с ботуши, пълни с вода и малки жабчета и тритони, групата (или поне пешеходната й част плюс ангелът, който бе хванал мускулна треска на крилете) се тръшна на една малка суха полянка далеч от застрашително жужащите облаци на блатото и калните гравитационни полета. Мързеше ги дори да си запалят огън, но след кратко съзерцание на звездите измежду листата на един бук скелетът се съжали над омърлушената групичка и стъкми някакво жалко подобие на огнище от влажни съчки и половин прогнил дънер. Останалите се примъкнаха с благодарност до мъждукащите пламъчета. - Някой да разкаже нещо интересно за лека нощ? – предложи вяло Морхелиус, проснат по корем в тревата. - Какво ще кажете за някоя страшна история? Много е впечатляващо през нощта – съгласи се Аш. - Давай, целият съм в слух – измърмори Вилхелм, намествайки се по-удобно върху дисагите, но с мрачното подозрение, че накрая именно той ще разказва. Изобщо нямаше настроение. Задъвка някакво стръкче, колкото да премахне гнусният вкус на тиня в устата си. Трекс дремеше, свит на охлюв в скута на Адела. Тя извади въгленче от огъня с два кокалести пръста и запали неизменната си лула, вече окончателно присвоена от Вилхелм. - Като гледам скелетът, неговите ще да са най-ужасяващи... – прозя се Морхелиус и сви плътно над себе си омърляните, но все още меки и топли криле. В тишината огънят запращя и угасна от влагата. Адела разкопча бронята си и я остави настрана, оставайки по ребра. Зад костеливата бяла решетка червеникаво петно светлина колкото юмрук пулсираше на бавни тласъци. Бледото му сияние се плъзна между костите и открои в черно тънкия силует, приседнал на земята. Адела вдиша дълбоко от лулата и струйки неприятен тежък дим се понесоха от очните й кухини, оцветени в туптящо червено. Ефектът се поразвали от малкото мишле, кихащо в черепа й, което накрая се измъкна и се свря срамежливо под крилете на Морхелиус. - Прав си – отвърна кратко на предизвикателството единствената жена, макар и бивша, в странната сбирщина воини. – Страшнички са, за малко момче като теб... - Ха, че той е моят ангел-хранител все пак. Трябва да свиква на стрес – обади се весело Вилхелм някъде в тъмното, излегнат под тихо примигващите небесни очи. - Н’съм мал’к – смотолеви Мори, заспиващ. Скелетът не отговори. За момент се чуваше само дълбокото равномерно дишане на ефрита, едва доловимото хъркане на смалените гремлини и шумоленето на листата над скупчените уморени тела. Тишината се просмукваше в умовете им и ги унасяше мигновено. Скелетът наведе лице за миг. - Аз съм буден – обади се Вилхелм. – И чакам историята за лека нощ – усмихна се в тъмното. Адела кимна и извади лулата, стисната между зъбите. - От какво се страхуваш, боецо? - Хм. Труден въпрос. Отдавна не съм мислил за това. - Предполагам не от чудовища. - Те са ми по-скоро любопитни... - Не сънуваш ли кошмари? - Сънувам небе. Отдолу. Мълчанието се наля с успокояващо доверие като стара пукната халба -с отдавна невкусвана бира. - Но съм си мислел... дали някой ден всичко това...- той махна с ръка неопределено - няма да ми е просто безразлично. Адела отново захапа лулата си, чакайки го да продължи. - Да търсиш, да преследваш, да преодоляваш живота всеки ден, да се надбягваш с всяка една частичка от себе си... дали някой ден ще ме прави също толкова щастлив, или ще ми е... – той изрече страшната дума с тих равен глас – безразлично. - Понякога се опитвам да си спомня какви чувства съм изпитвала преди – кимна Адела с разбиране. – Емоциите и споменът за тях се объркват и стават едно несигурно цяло. Питам се какво ме държи цяла и защо... Понякога незнам дали все още се страхувам от нещо, както когато бях човек, дали все още мога да изпитвам щастие, или само си спомням какво е било... Някак вече не ми пука от нищо, но... все още не ми е безразлично. Все още съм тук, нали. Кълбо дим се изтърколи към влажната земя. В малките часове на нощта росата полепваше по всяко стръкче трева и заблестяваше в червено около кокалестия силует. Вилхелм се обърна с лице към нея и заговори, след кратък размисъл: - Винаги съм се чудел... когато погледна някой в очите, съюзник или враг – за какво живее това същество? Имам предвид, за какво живее в дните, когато съдбата е останала с празни ръце и няма какво да му предложи, когато не са му останали очаквания и предизвикателства за следващото утро... - И често отговор няма, нали. Не са се постарали да го открият. - Така е – съгласи се кратко Вилхелм. – И в един момент, когато такъв човек остане напълно сам със себе си, той потъва. Личността в него сякаш си отива и остава една черупка, един охлюв, който се влачи през дните просто защото няма сили да спре... - Всъщност иска се много повече сила, за да останеш – възрази Адела. - Въпреки липсата на... когато нещата просто губят същината си, имам предвид. Може би така един ден тази “личност” в човека, за която говориш, ще се върне. - Да, но ако никога не е съществувала? – зачуди се искрено воинът. - Може би е време да бъде създадена, дори от нищото... Ще се изумиш колко много неща хората са способни да изградят чисто и просто от неподозирани кътчета в себе си. Дори сами да не го вярват. - Не всички го могат. - Тук може би ще се съглася с теб. Потънаха в замислено мълчание. Адела допуши лулата си с бавно наслаждение, чукна я в коляното си, за да изтръска пепелта и я скъта някъде из дисагите, на които се бе подпрял Вилхелм. - Може би наистина има хора, сътворени от боговете. Които не са произлезли от... животни, знам ли. И именно те могат да създават, да променят себе си и света наоколо. Истински хора. - Аз в момента съм просто един истински скелет! – засмя се тихо Адела – И предпочитам да не се замислям за изгубената си човешка същност. - О, я стига – Вилхелм се надигна ентусиазирано на лакти. – Човекът не е просто сбор от лигави клетки. - Но от това зависи много – не се съгласи скелетът. - Не може да е вярно! - Не ме познаваш, Вил. По-безчувствена съм от собствените ти миризливи ботуши! А човекът е едно шарено кълбо емоции, преди всичко. Набодено с карфици разум. Често твърде ръждясали карфици, ако трябва да сме откровени... и някак разкривени, сбъркани... но все пак логични, по някакъв свой си, самостоятелен начин. - Ти по принцип ли си говориш такива неща? – стресна се Вил, чиято способност да работи с метафори понякога му изневеряваше. - Все пак е останало нещо от женската ми същност! – усмихна се Адела и за миг равномерното пулсиране на червената светлина зад ребрата й се обърка едва забележимо. Отново заседнаха в мълчание, изгубили оплетената нишка на първоначалния разговор. След миг плътният глас на скелета се открои в среднощната тишина: - Значи, страхуваш се от безчувствеността. С две думи, от себе си. - Всеки се страхува от себе си и това, което ще се събуди в главата му вместо него на следващата сутрин – съгласи се уклончиво Вилхелм. - А не се ли плашиш от смъртта? - Ти случайно да помниш дали си се страхувала от раждането си? – отвърна с насмешка воинът. - Не е същото – противопосави се Адела. - Напротив. Не може да те е страх от нещо, което не познаваш. - Аз пък винаги съм си мислела, че именно неизвестността изправя косите на хората – подсмихна се на свой ред скелетът. – Но ти все пак се разделяш с живота и всичко в него! - Погледни го така. Ако загубиш... ами например ако загубиш нещо много ценно за теб, те плаши не самата загуба, а това, че ти все пак ще бъдеш там, за да изживееш цялата малка вечност на живота си заедно с тази липса. Но ако и теб те няма? Адела поумува над донякъде логичната концепция на Вилхелм и накрая се предаде: - Ще ми трябва време да приема това като житейска истина, драги. Но в момента ми изглежда като твърде разкалтен въжен мост над пълната лудост – ухили се зъбато. - А ти за какво живееш, Адела? – изненада я воинът. Светлинката замръзна за миг. - Не искаш ли първо да ме попиташ от какво се страхувам? – изплъзна се от въпроса. - Да? – не настоя Вилхелм, проявявайки достатъчно здрав разум да не задълбава в темата за Смисъла с някой, вече преживял смъртта. - Мислила съм над това с години. - Е? - От абсолютно нищо – въздъхна скелетът, отмести змията от скута си и на свой ред уморено се просна по гръб в тревата. - Нищо, през което вече да не съм преминала. - Хм. - Имам предвид... помисли. Събуждам се една нощ в ковчег. След паниката и ужаса решавам, че все пак може да е станала някаква грешка. Тъмно е като в кучи гъз. Незнам какво е станало с мен. Измъквам се някак с драскане и ритници, за късмет не ме бяха заровили още. Прибирам се и треперя от спомена за тясното черно пространство, преградата, спираща всяко мое движение... И тогава, успокоена, че все пак съм навън и дишам, влизам в стаята при него... присъствието му винаги ме е успокоявало... и виждам отражението си в очите му, на светлината от единствената свещ на масата... Адела не можа да продължи. Вдиша дълбоко и погледна към Вилхелм, който все още не се беше унесъл, въпреки мълчанието си. Наведе поглед: - Единственото, което можех да направя, бе да бягам надалече и да не питам какво става с мен, зад мен... Но трябваше да продължа. Още не знам защо. Но знам, че го дължа... на някого. Да се опитам да остана човек, въпреки всичко. - Трябва да е било много трудно, в началото – обади се воинът, съчувствено. - Е, да си безчувствена кучка понякога си има и добрите страни – засмя се Адела. – Като се абстрахираш от загубите, няма нищо по-комично от живот в такова тяло, ако изобщо скелетът може да изпълни докрай това понятие. Изпускаш постоянно разни неща, разпадаш се през нощта, когато съзнанието ти се отпусне... Понякога, докато скитах, съм се връщала цели километри назад да търся разни изпаднали части от себе си! Да не говорим за всички проблеми с катеричките, мишките... Но и доста задължения отпадат, когато си безплътен. Адела разказваше преживелиците си с някакъв ненормално весел ентусиазъм, все едно животът след смъртта бе най-забавната случка в цялата вечност. “Навярно с годините е свикнала”, реши Вилхелм, който я слушаше в захлас и с леко сънлива усмивка. - Но се чувствам като зрител, Вил... аз не живея наистина. Не усещам нищо около себе си – не мога да докосна нищо както преди, да го усетя... - Откога си така? – възползва се от една пауза в потока от думи. Адела млъкна учудено. - Знам ли? Но той все още е жив. Е вярно, променил се е... Може би не повече от няколко десетилетия – вдигна рамене накрая, с привидна нехайност. Личеше си обаче, че тези “няколко десетилетия” съвсем не бяха лек товар. - “Той”? – не се стърпя Вилхелм. - За това може би ще говорим друг път. - Даа-ам... – прозя се героят, обърна се с гръб към нея и въздъхна уморено. - Лека нощ и на теб, боецо – усмихна се Адела на себе си, прибра си мишлето в черепа, сплете костеливи пръсти зад черепа си вместо възглавница и се “изключи”, сливайки се с тишината.