лежиш си на мекото легло и гледаш в полюлелия и мислищ колко ли прах се е събрал там горе. дали всичките тези луди песечинки са достатъчно леки да стигнат до там. а то изглежда много много високо. после затваряш очи. но някак боли и пак ги отваряш. но там пак боли. затова умело (от много опит) ги притваряш съвсем леко, точно колкото да влезе just a gleam of light и се усмихваш на ум. виждаш три-пет-десет полюлея над теб и спомняш онзи път... като беше малка: "бабо, знаеш ли че мога да направя така че да виждам двойно!" - "а не, бабиното, спри веднага! ще си развалиш очите. а тя не знаеш колко безброй пъти след това аз ще си играя с тези си мои очи.
и ще виждам слънчеви зайчета, светлнинни принцове и лунни разходки за лов на гъби.