*
Адела зарея поглед в тихия предутринен сумрак. Гризеше я подозрението, че се случва нещо не съвсем редно, но не можеше да установи точно какво. Капчици валага блестяха по студените й кости, черепът й бе влажен от роса. Потърси бронята си наоколо, вмъкна се в нея и се отдалечи на няколко стъпки от спящата групичка. По навик затъпка бавно и търпеливо лулата си с неосъзнати, механични движения. Запали, вдиша. Разни части от скелета й задимиха. Загледа се в накъдрените редици малки кръгли хълмове, преливащи се един в друг в леко жълтеещото сиво на първите часове от деня. Всички височинки така си приличаха... някои по-малки, други - изгладени от времето и обрасли с дървета, трети - съвсем голи, като черупка на костенурка, облицовани в скали като с мраморни плочи...
Земята под краката й се олюляваше едва доловимо, на леки тласъци, сякаш стоеше изправена върху една гигантска вена и усещаше как кръвта минава топла и тежка под стъпалата й...
Можеше да почувства движението.
Затича се обратно с неспокойно дрънчене и потропване, спъна се в някакъв корен и се просна по лице до Вилхелм. Стана, избърса тревичките от черепа си и яростно заръчка воина в ребрата:
- Вил, събуди се, мътните те взели, лежиш върху костенурка!
- Пмнф... хм?
- Костенурка! – изсъска яростно Адела, на няколко сантиметра от лицето му.
- Ми ма’ни я, кфо толкова... – изфъфли недоспало Вилхелм.
- Не ста’а... Дълга е поне километър – ухили се скелетът, започвайки да осъзнава, че положението им е по-скоро смешно, отколкото опасно. Пухна тлъсто облаче лютив дим насреща му, за да го разсъни и продължи:
- Много се зарадва, когато се изкачвахме по хълмчетата след блатните земи, нали? Е, мисля, че изобщо не сме излизали от разлива.
- Не? – замига неразбиращо насреща й воинът, с лепнещи клепачи и целия овъргалян в мокра трева. Адела поклати череп.
- Натъкнали сме се на местни жители, дори! – отбеляза весело.
- Адела, стига си говорила глупости, искам да спя.
- Не бе, честна осморка! – тя сви костеливи пръсти в символа на безкрайността – Ято костенурки.
- Стадо – поправи я вяло Вилхелм.
- Пасаж... плуваме на гърба на една от по-дребничките.
- ?!
- Това не са хълмове, душко. Черупки са. Попаднали сме на древния народ на Блатните Скитници.
- Извинявай, но не виждам никаква причина да се вържа на това в този нечовешки ранен час...
Но дори той усещаше лекото движение на “земята” под тялото си, чуваше тихият плясък на гигантски плавници, галещи мудно водната повърхност. Кимна бавно.
- Тръгнали са призори, затова не сме ги усетили снощи, когато ги помислихме за география...
- Мислиш ли, че ни усеща?
- Едва ли. Освен черупката има поне метър пръст върху себе си, буйна флора и дори може би дребна фауна. Свикнала е с чуждо присъствие – успокои го новоизлюпеният експерт по блатни костенурки д-р Адела.
- А сега къде отиват, все пак? – поинтересува се стъписващо изникналият отникъде Морхелиус, търкащ сънливо очи.
Приличаше досущ на поомачкаха хърбава кокошчица, забравена извън курника през някоя влажна нощ. В къдриците му белееха оръфани цветчета от тревата, в която бе спал. Бе се сгушил между крилете си в мразовитата сивота преди изгрева, присвил подпухнали очи към вълнистия хоризонт. Далечината тънеше в гъсти блатни мъгли, свежа миризма на восъчнозелено се впиваше в ноздрите му. Подсмръкна и се примъкна по-близо до Вилхелм.
- Я, здрасти, малкия! – развесели се героят му. Ангелът го изгледа остро и кихна.
- Ако сме в този сезон, в който си мисля... и естествено ако сме късметлии, отиват към брега, за да снест яйцата си. – просвети ги скелетът.
- А ако бъркаш?
Адела вдигна рамене равнодушно.
- Ако бъркам, един бог знае къде ще се запилеем. Понякога просто от скука Блатните скитници изминават огромни разстояния.
Тя седна и скръсти крака безгрижно. Като че нямаше абсолютно никакво значение къде отива, какво ще се случи... живота бе добре дошъл, с всичките му изцепки и недомислици. Тя нямаше да се впечтали лесно от нищо. Лек повей съживи мърлявото й жълтеникаво шалче и коприната се запремята пред лицето й, оплитайки се в облачета дим.
- Ама теб май наистина не те е грижа – възмути се Морхелиус. В сумрака гласовете им звучаха някак по-плътни, сериозни. Сухите листенца, тлеещи в лулата на Адела, пукаха тихичко при всяко вдишване и просветваха в мътночервено.
- Алтернативна смърт, бейби – вдигна рамене тя. – Започваш да осъзнаваш колко си маловажен всъщност.
Ангел и скелет впиха погледи един в друг през проскубаната светлина на изгрева. Емоция срещу чувственост на тухла. Постоянен ентусиазъм срещу вяло търпение. Откритост срещу неизвестност. Две сълзливо сини очи срещу две тъмни дупки.
- Деца, имаме някаква дестинация все пак! – припомни иронично Вил, бъдещият младоженец. – Тъй или иначе трябва да се махнем от това отегчително блато... А после ще видим. Мори, искам да прелетиш няколко километра напред и да ми кажеш в каква посока се движи... пасажът, нали така беше. Има ли земя отпред и кога ще акустираме... Адела, имаш жаба на шлема. Я, те били цяло семейство. Странно защо разни дребни живинки така се лепят по теб. Впрочем, къде изчезна мишлето?
Разнесоха се тънички остри писъци и два миниатюрни окаляни силуета профучаха край тях, гонени от въпросния гризач.
- Мисля, че се опитва да се сприятели с гремлините ни! – засмя се скелетът, но изведнъж се смръзна – Как ме нарече?!
- Ъ-ъ... ох.
- Адела... – промълви зашеметено ангелът.
- Мамка му, помолих те да не го правиш! – изсъска скелетът, вбесена.
- Жена? – не можеше да повярва Морхелиус – През всичкото това време...
- Съжалявам... – наведе поглед воинът.
- Вървете по ангелите и двамата! Какво толкова чудно има! – Адела размаха костеливи ръце в пристъп на безсилна ярост, поклати глава и се отдалечи с гръб към тях. – Идиотизъм!... – чу се приглушено.
- Е... ами... – опита се да заговори Вилхелм, улавяйки неадекватния поглед на Морхелиус. – Сега вече знаеш защо е толкова луда – опита се да се усмихне, после пак посърна.
- Предполагам другите не трябва да разбират, макар че като гледам само ефритът и гремлините са непросветени. Трекс е бродил с нея твърде дълго, не може да не е усетил нещо странно в скелета. Впрочем аз си знаех, но...
- Но някак не се връзва, докато не ти го каже, нали?
- Ъ-ъм.
Помълчаха гузно, долавяйки безцелните й ругатни в далечината и по някой глух удар на кокалест юмрук в дърво.
- Знаеш ли, тя може би е по-добър воин от всеки един в тази сбирщина – констатира накрая героят.
- Глупаво е да го крие все пак... тя вече отдавна трудно може да запълни понятието “жена” – зачуди се ангелът.
- Грешиш – остро отвърна Вилхелм, но не намери думи да продължи. - Просто я приеми такава и не питай повече.
- Разбирам – излъга Мори и се надигна – Отивам да проуча маршрута ни, докато тя се поуспокои... Кажи й, че съжалявам.
- Грешката изобщо не беше твоя.
Ангелът разтвори криле без да отвърне и запляска напред по посока на мудния марш на костенурките. Спря се малко по-нататък, до тънкия висок силует. Мълчанието отекваше от объркани неизречени мисли.
- Аз ти се възхищавам - каза накрая. Адела не отговори нищо, загледана в пурпурните лъчи, хапещи хоризонта. Той отлетя.
- Защо?! – промълви скелетът на себе си и на едно малко земноводно, пропълзяло по дървото до нея.
- Квак – каза мъдро принцът, но за съжаление никой не го разбра. Отскочи и шляпна звучно в малка локва в тревата.
*
Аш, както винаги безупречен в яркочервената си полугола външност, се носеше около Вилхелм и трупаше под мишница подадените му сухи клони и съчки. Малката гора върху костенурката бе достатъчна да им осигури огън за няколко дни, без да се налага да секат дърветата, но прясна вода не намериха. Понякога заблудила се в мъглите патица доплуваше при тях, което моментално даваше повод на ефрита за малко практически садизъм, а по-късно осигуряваше и обяда.
Видяха в далечината прокрадващият се през парцалите изпарения силует на ангела, едва намиращ пътя си. Кацна при тях задъхан:
- Изобщо не мога да изляза от мъглите, Вил – поклати глава той. – Накъдето и да отиват проклетите костенурки, отвъд пасажа е като бяла стена. Страхувам се, че няма да мога да се върна.