- Щ: Спри! Къде отиваш?
- Н: Прибирам се вкъщи.
- Щ: Но слънцето сега изгрява, къде прекара нощта?
- Навън, търсих...
- Какво търсеше?
- Търсеш “вкъщи” .
- Как така, нали сега там се прибираш, не знаеше ли къде е?
- Не, просто търсех...
- А къде живееше до сега?
- някъде между хората, някъде между сънищата и реалностите ми, някъде между мъката и радостта на сезоните. Някъде....
- Помниш ли нещо от това “някъде”?
- Ти помниш ли с кого се разминаваш?
- Не!
- И аз не помня празнотата на отминалото.
- А сега?
- Погледни нагоре!
- Небе?!?
- Звезди...моята звезда....тя ми каза, че ме обича....
- Къде е? Покажи ми я!
- Не мога, в момента спи в джоба ми – на топло.
- Как така в джоба ти?
- Ами да – ето този, вътрешния, от лявата страна на якето. Там я прибрах. Просто падна в ръцете ми...
- И?
- Сега мога да обходя целия свят и да направя всяко място мой дом, защото часът няма да е безличен.... Обичаш ли горещ шоколад?
- Да?
- И аз това казах на Любовта.
- Не разбирам?
- Обичаш ли горещ шоколад?
- Нали ти казах – Да!
- Ами значи няма нищо за разбиране! Просто – Да!
Не го мисли, утре пак ще се разминаваш с непознати лица на улицата, ще се опитваш да ги правиш щастливи (ако не се инатят) и пак ще ги гледаш как броят стъпките до входните си врати , а зад тях не откриват нищо. Ела да изпием по един горещ шоколад, не го мисли... Не можеш да познаеш коя врата, можеш да опиташ.
И то тръгна....и вървя босо по мократа трева, после по прашния тротоар, после спря предпазливо на светофара, след това изкачи всички стълби до последния етаж на блока...заедно с Непознатата. Тя му стана симпатична, защото се усмихваше.
- Щ: Защо на последния?
- Н: От тук се вижда целият град и над него...звезди...
Бял или кафяв?
-Моля?
- Какъв да е горещият шоколад?
- Няма значение, важното е да е усмихнат....
-Н: ще си слагам входна врата...Каква да е?
- Щ: Но ти нали си имаш?
- Н: Не...тази е от “някога”, аз сега се нанасям....