Ъгловати подредени буквички... чак се стряскам.
Допреди малко се чудех дали съм сериозен човек.
Заключих, че не само изобщо не съм, но и нямам представа дали ще бъда някога. Не защото се оставям на течението да ме определя... просто още нямам дефиниция, понятие за “сериозност” в себе си и незнам накъде да вървя. Предполагам се натрупва с опита, който на мен категорично ми бяга...
Прекарвам следобеда в доизкусуряване на историята, превръщаща се постепенно в нещо като книжка... Тормозя илюстрациите с Photoshop, тормозя приятелите си – художници, подпитвайки ги дали пък случайно нямат желание да ми нарисуват някой от героите...
Приключвам работата по оформлението за днес.
Исках... бях изкопчила една статия от bg-lesbian.com . Исках просто да я прочета най-накрая.
Както винаги не успявам да се хвърля изведнъж “в дълбокото”. Седя, гледам белия десктоп с картината на книжна фея, танцуваща със затворени очи... Мисля си за феята в мен. Повтарям си “you`ve got to jump you`ve got to do it... you`ve got to jump you`ve got to do it”.
Трудно ми е да обясня защо толкова ме е страх да започна да чета.
Може би защото знам, че съм станала като гръмоотвод за болка по отношение на тези неща... Минават през цялото ми тяло, сякаш някой ме обръща наопаки и после ме залепя обратно... Блъскат се, разливат се като някаква киселина в мен и ме превръщат в машина за крясъци. Пускам груб гръндж, силно, за да ме освобождава, докато чета.
Сигурно не е логично да го правя, щом толкова ме е страх. Някога прокарвали ли сте ръка направо през огъня? Не боли, нали. Но е много страшно в началото.
Успявам само веднъж да забия странично юмрук в стената до бюрото ми.
Вторият удар щеше да е върху клавиатурата, но се спрях навреме, изръмжавайки, и стиснах слепоочията си между лактите.
Ааргх!...
Очите ми леко парят, но съм тренирана, не успях да се просълзя. Браво на мен.
Затварям си кротко файла и се изливам на празното поле.
А как се е чувствала тази жена, когато е преживяла това?
Не смея да се питам.
Аз не съм “чувствителна”. По принцип.
Някой ден дали ще бъде същото като в разказа? Тези граници? Някой ден дали ще бъде ИЗОБЩО?
Не, не съм сериозна. Толкова упорито се опитвах да не позволя на нищо да ме докара до сълзи, че с времето избутах навън способността си да възприемам реално нещата. Сега живея в приказка, моя си приказка, и се питам дали някога ще разбера какво е навън, сред хората. Защото дори когато съм там, между тях, нещо не е наред. Но все още мога да виждам истинските неща и от тях ме боли, дори да са не-мои. Затова толкова кураж ми трябваше за “есенните сутрини” в сайта.
Стига толкоз концентрация за днес. Да продължим приказката за ангела.