Ръкатами се плъзга към теб, а всъщност духът ми се отдалечава. Какво става с мен?! Спирам ! Или не ?! По-скоро разомът ми го иска, но сърцето вече отказва да изпълнява заповедите на този "тиранин" ...
Ти - оставаш в дълечината. Аз - сама в сенките на прокрадващата се нощ, чакам своето спасение, своят рицар на бял кон - илюзията от моите мечти. Детството със своите фантазии и заблуди отдавна ме е напуснало, и сега неговото място е заела голата, жестока и несправедлива реалност. Опитвам се да избягам от нея, искам да се скрия пак там, от където тръгнах. Но обратни пътища в живота просто няма.
И така, напред по криволичещата пътека, аз попаднах при теб - един от многото, един от тълпата! Попаднах при теб, за да изтрадам за пореден път суровата действителност, да вкуся горчивината на човешкото съществуване, да усетя, че съм жива и още мога да чуствам мъка и болка. Чуствам как от сърцето ми се изтръгват вопли и стонове, молещи за справедливост и свобода. То иска да намери спокойствието, ритъма на нечия друга душа, и да забият в едно. Отново приказка, отново илюзия - искрено несбъднато мое желание ...
Мисълта ми започва да тече все по-бавно и по-бавно, докато тялото ми ме отвежда далеч от теб в царството на вечните сънища. Там, където, наред с марака царува и светлината, където хаоса и хармонията са едно, където мислите са част от чуствата, и където душата се слива с тялото отново в неделимо цяло ...
Ако все още не са ви омързнали съчиненийца от подобен род, се надявам и това да ви хареса. Не претиндирам да съм гений или Шекспир :) , но все пак всяко човешко творение си има своите несъвършенства ...