днес, когато дойде вечерта, погледнах в огледалото, за да открия, че там все още съм аз - гледат ме същите тъжни очи с неясен цвят, чието точно определение се губи между светлото и тъмното на някоя си зелено-кафява гама. защо ми изглеждаха тъжни не мога да кажа, но ми липсваше нещо в цялостната картина на собствения образ. взех в дланта си костенурката, която от месец е мое притежание, и я сложих на врата си, където й е мястото. сега мисля, че всичко е наред. имам си амулет да ме пази, да ми дарява мъдрост и дълголетие и още каквото си измисля.
взех раницата си, сложих вътре две бурканчета сладко от смокини, после се усмихнах на себе си и излязох. днес всичко ще бъде наред, казвам си, всичко ще бъде наред; повече няма да бягам...
без да се взирам дълго в мрака, видях как се приближаваше към мен светлината от фаровете на кола, която познавах вече. това си ти.
говорех безсмислени неща, губех времето на двама ни, съжалявах за това по-късно, но това съм аз... признах ти го. наблюдавахме софия от високо, красива гледка е през нощта - няма ги онези тревожни мисли, които изпълват ежедневието долу в големия град. няма ги смокът и грозните сгради, има само светлина... красива светлина, различна от всичко, което виждам през деня. благодаря ти.
обратно в колата, където все още е топло, ще преполовим бурканчето със сладко... смелост се искаше да пробода първата смокиня с ножче с надпис "планинска спасителна служба". къде са сега тия хора да спасят бедния консервиран плод? давам го на теб, твоя е честта. опитах се да ти сложа колана, но на сила нищо не става и двамата се засмяхме на неуспешния ми опит.
усмихвах се - как няма? - на уморения ти вид. изтощен си от всичко, но ми е трудно да ти помогна, когато не ми казваш много. свих рамене в отговор на мислите си и погледнах в страни през прозореца - картината изчезваше и се заменяше бързо от друга, потънала в мрак. погледнах към небето. "познаваш ли съзвездията?", "някои". усмихнах се.
студът пронизваше плътта до кости, чувствах се като шушулка, чието последно укритие вятърът ще отнесе за миг... тогава това ще бъде краят ми. треперех не по моя воля. небето е красиво, светлините на града се губят зад дърветата, стояхме с теб да гледаме звездите...
погледнах настрани, после се взрях в теб и те прегърнах силно... човек трябва да пилее, докато има какво, да живее, докато има защо, да обича, докато има кого...
bb~