Имало едно време
една група деца (и няколко големи деца), които много обичали да се събират заедно и да играят разни игри, да пият, но преди всичко да говорят.
В началото се събирали в едно малко мазенце, на някакъв чуждестранен чичко. Но понеже чичкото ползвал мазето за какво ли не, те трябвало да се преместят.
Наели си кръчма, сложили и табелка, избрали си и кръчмар. Понеже повечето деца били бедни, един от батковците се смилил над тях и затова сам плащал наема за кръчмата. Той бил малко странен и луд, но общо взето бил добър. Стига толкова за него.
Славни игри имало в кръчмата. Големи запои. Интересни приказки се разказвали. Когато някои минел покрай кръчмата и погледнел през прозорчетата, то най-често той се заглеждал вътре. И почти винаги влизал вътре и се включвал в играта.
Минало време, кръчмата почнала да отеснява. На кръчмаря му било приятно да гледа толкова много хора, които правят толкова много работи. Той гледал да се включва тук-там, за да не го забравят хората. Имал си няколко помощника, които всъщност вършели цялата работа из тази кръчма. Но посетителите много и помощниците не винаги успявали да се справят с всичката работа. Когато хората се сбият или пък когато някой се напиел и започнел да обижда и повръща.
В кръчмата все по-често започнали да влизат непознати фигури, от най-далечни краища. На добрия младеж, който плащал наемите това не му се нравело и той се опитал да повдигне въпроса пред кръчмаря. Кръчмаря го изгонил и казал че сам ще си плаща наема (или както се оказало после, негови приятели). Някои от старите другарчета се изплашили и си тръгнали и никога повече не се върнали.
Не била вече така хубава кръчмата и не бил вече толкова силен смеха.
Незнайно защо кръчмарят бил сляп за тези работи. Докато имало хора, за него нищо нямало значение. Което било странно, защото никой за нищо не плащал във тази кръчма.
Но в крайна сметка вече нищо не било същото. Кръчмата отдавна не била това за което е създадена. Сега била сборище на пияници и биячи. Само си търсели повод за караница или бой. А кръчмаря блажено нехаел. Някои от помощниците напуснали тихомълком. Други останали, но верни на кръчмата и нейната идея, а не на слепия кръчмар.
И в крайна сметка кръчмата стояла там. Пълна с хора и в същото време толкова празна. Всеки си гледал само своята маса и не искал да се меша с другите. Нямало вече песни, танци и фаталности. Нямало игри и прикзаки. Само споменът е останал. И някои и друг старец, който седи край огъня, а младежите му се присмиват и замерят с боклуци.
Стареца е търпелив.
Той знае.
Те никога не са били и няма и да бъдат в кръчмата толкова, колкото е бил той.
Те не знаят каква е била.
Те не знаят нейната цел.
И надали ще имат шанс да научат.
Но стареца седи там край огъня, а огъня на миналото гори в очите му...