Не че искам да споря със Съдбата, не че искам да противя на лошия късмет, не че искам да успорвам чуждите решения и постъпки, но нужно ли е винаги аз да излизам прецакана?! И не защото съм направила нещо лошо, и не защото се мъча да се правя на интересна за пред другите, и не защото някой е решил да бъде така. Знам че съм нищо, знам че не държиш /който и да си ТИ/ на мен, знам че струвам по-малко от всеки на тази земя, знам че нямам права над ТЕБ / пак казвам, който и да си ти/ , знам ... ЗНАМ !!! Нима е нужно да виждам всеки път в очитети, да го прозирам в думите ти, да го чуствам в самото ти излъчване /вече не те знам кой си/, че съм нищожество и завинаги ще си остана такова ?!
Кому е нужна истина, кой иска да я види, да я проумее? Разбрах какво съм, зная какво бях, не знам какво ще остане от мен, но ТИ / мамка му, къде си we човек?/ нямаш право да ми го натякваш. Подмини ме; направи се, че ме няма ТАМ, усмихни се на себе си; забрави "НИЩОТО"; и се помоли да не станеш "ТАКОВА" като мен !!!