Последният ден умира,тъне,обрамчен от лъчи-кафеникаво-златиста светлина е потопила трупа на умиращия ден-последен!Колко много ковчези има под дърветата,колко прогнила кестенова плът се въргаля в прахта,а вятърът ги оплаква с едва доловим алтов гласец...Как чудно трепка кафявото пред очите ми,заиграва се и чезне...играе,а мен пак ме избива на философия!Може да се каже,че есента,с всичките й производни,е най-философският сезон,време на радостно освобождаване от горещата треска на лятото-отегчено до безумие от себе си...
Прекрасна мелодия...пърченца от симфонии се събират в мен и се трошат...Концертите са прекрасно нещо.Особено вечер.Особено...когато се оставиш на времето-секундите люлеят сърцето ти в изчистения,изтезан,минорен тон на нотите-музика!Същата,която тече по вените ми.Същата,която ме събужда от заспалостта,същата,която наранява-макар и с най-нежната ръчица.Образът й е един-чезне в кафявите полета на деня.Последния ден на Септември.
След миг-отново музика!Пак тя и тя...треперещата й ръка от злато,мек,сразяващ глас,ухание на лавандула...Опитах се да ги уловя,а остана едва пърченце-златен лъч в празната ми ръка...