мене

Преди около половин година се започна с крещяща нужда да поговоря със себе си... наскоро се смях, откривайки получилия се текст. Това е откъсче от приблизително смислената част на ръкописа, тоест началото и края. Стаята е моята собствена празна глава. Тримата вътре все още живеят някъде из мен, успявайки да се настъпват един-друг постоянно. Но те са аз. музика: Garbage Нищочовекът - Нищочовекът ме помоли да го убия. Бе се промъкнал тихомълком зад нея и отвърна на истеричния й смях с тъжно притеснено изражение. Момиченцето го погледна слънчево с големите си очи на жълти и сини квадратчета, после сякаш забрави за съществуването му и се смръщи отново над клавиатурата. Непознатият постоя в мълчаливо очакване, въздъхна вяло при вида на старите клавиши със съвсем изтъркани букви, после се отдалечи и се сви на пода в угрижено съзерцание на бялата стена пред себе си. Момичето, компютъра и розореца останаха зад гърба му. - Нищочовекът ме помоли да го убия – повтори той за всеки случай, но му отвърна само тихо потракване на пластмаса и пружинки. Желанието да обясни, да разкаже, да потърси разрешение и спасение отдавна бе отстъпило място на чистото отчаяние, а после бавно и на пълното безразличие, докато не остана само тази единствена фраза. Така попадна в “стаята”. “Н-И-Щ-О-ЧО-В-Е-КТ” – написа тя, после бавно и с нескрито удоволствие изтри буквите една по една. Написа го отново с не по-малко ентусиазъм, добави “?” и зачака. Пръстите й се вдигнаха на тласъци към клавиатурата и защъпуркаха насам-натам като паяци на урок по степ: “Н-Я-М-а зна-че-НИЕ” Изтри го бавно. - Как ли е влязъл? – изрече на глас. След секунда си отговори с ледено спокойствие: - Войниците са го пуснали, защото е един от нас – написа. - Но ние нямаме войници, Ариф. Замисли се, после упорито продължи привидно самотния си спор: - Може и да има. Навън. Откъде да знам. - Не ме интересува какво има НАВЪН, чуваш ли?! – изкрещя с детското си гласче. “А дали има Навън?” – запита се подло. Момичето се огледа. Простички стени, леко непохватно боядисани в бяло. Някакъв човек в ъгъла, с лице към стената, опрял брадичка в коленете си. Дори прозорец, от който през намацаните безразборно бои (с налепени отпечатъци от ръчички) нахлуваше бурно ярка светлина. Вдигна рамене, сякаш се съгласяваше с нещо очевидно, после изключи компютъра. Разглоби го сръчно, като от време на време взимаше по някоя част и дълго-дълго я разглеждаше. Когато нямаше какво повече да се отвинтва и откача, момичето разкъса внимателно калъфката на една възглавница, захвърлена на пода, извади пуха, натъпка вътре по-дребните чаркове и върза два от ъглите на плата. После взе купчинката поомачкани перца, отиде до стената и започна да ги пуска с вдигнати високо ръце около човека в ъгъла. - Ето, сега е зима – каза спокойно. Той се обърна, погледа я с леко учудване и пак потъна в униние. “Наистина”, помисли си, но нищо не каза. После след кратък размисъл над това какво е ‘зима’, заключи: - Нищочовекът ме помоли да го убия. Вместо да се ядоса, тя отвърна невъзмутимо: - Глупак. Вече си нещочовек, защото е пожелал да ти се довери. Когато го убиеш, ти ще станеш нищочовек. Защото няма да си необходим. Но тогава не ме моли да те убивам. Защото така и аз ще бъда ти. Непознатият остана все така мълчалив с гръб към нея, въпреки думите й. Момичето не намери какво повече да каже и отиде в другия край на стаята. Опита да съзерцава стената пред носа си, като непознатия. “Може пък да има смисъл.” След минута се чу звук като от възглавничка, пълна с компютърни чаркове, запратена яростно срещу стената. - Глупак! – възмути се детското гласче и загледа намръщено ръката си, с която хвърли възглавницата. “Защо ме мразиш? Аз не съм го довел. И изобщо много се заблуждаваш, ако си мислиш все още, че съм част от компютъра или каквото и да било в тази стая. Така че не ме заболя.” – намеси се нов глас. “Не, Ариф, ти си самата стая” – помисли си момичето и заспа. * - Аналгин – каза тя с равен глас, сякаш нямаше какво повече да се дискутира по въпроса за главоболието, и запремига срещу светлия прозорец. Може би бяха минали часове, или пък секунди. По нищо не личеше. Непознатият все така седеше облегнат на стената, днес с лице към момичето и прозореца, а тя, неподвижно изправена в светлината, бавно плетеше тежки пелерини мълчание и се гушеше в тях. Беше толкова тихо, че звуците от последната изречена дума дълго кънтяха в умовете им, като неизменно се стапяха пред въпроса дали пък наистина някой нещо е казал. Тя се обърна, погледна го сериозно, после се усмихна съвсем внезапно и синьо-жълтите квадратчета в очите й заблестяха игриво, сякаш се беше сетила за решението на важен проблем и се колебаеше дали да го издаде. Зачуди се за какво мисли непознатият. - Je préfère la sorcière - каза той. Нямаше смисъл да й разказва цялата приказка. Или я знае, или не, туй-то. - О... – тя махна пренабрежително с ръка – думите тук са... скалъпено минало. - Чие? – учуди се Ариф. - Виж ти, кой е дошъл да поспори – зарадва се момичето. – Мое – заяви спокойно и скръсти ръце в очакване. За нейна изненада Ариф изобщо не се впусна да протестира. Вместо това я попита на колко е години. - Тук не съществуват други хора, следователно мога да бъда на колкото реша и на николко. - Ами той? – кимна съществото към непознатия. - Кой? – учуди се тя – Аа-а... той живее между измислянето на две фрази, които да повтаря, докато не му докажа колко са безсмислени. - Колко си жестока. Тя вдигна рамене без да отрича и седна във въжената люлка, поклащаща се от тавана, където иначе би трябвало да има лампа. - Така или иначе ще си отиде. - Дали. * Изведнъж се сепна и отвори очи в тъмното. Няколко синьо-жълти точици накацаха по стената пред погледа й. - Ариф?! - Да. - Променихме ли нещо изобщо? - Не. Тя помълча и накрая промълви тихо, утешена от присъствието му: - Знаеш ли, това все още ме плаши. - Колкото и промяната ли?... Двамата се умълчаха и не след дълго момичето отново потъна в сън. * - Изпитвам... необходимост да бъда тук и днес – каза тя с наведена глава. – Като че ставам... разтворима. Неустойчива де. - Нима? Искаш да бъдеш с нас? – изви вежди духът. - “Вас” ли? А, да, и убиецът е тук. - Не го наричай така. Бедният, никого не е убил още. - Но сякаш има намерението – заяде се детето. - Защо трябва да си толкова зла? - Аз?! – момичето обърна гръб на полупрозрачната фигура – Трябва... трябва да променя нещо, Ариф. Скоро. - В тази стая нищо не можеш да промениш. - Не. Тя е като неутрална зона на битката между въображение и действителност. - Сериозно? – подсмихна се – Сънуваш твърде много. - Мислех, че ти си отговорен за това. Ариф не каза нищо и тя усети как се отдалечава. - Не. Остани. Искам да говорим. - Ти винаги искаш нещо, за бога! - Така е. Защо този сън тя беше различна? Изобщо не ми хрумва откъде я сглоби. - Мн-не питай. - Тя ме отблъсна. Имаше мъгла. Този път бяхме успели да се изкачим на върха... или някаква часовникова кула...нещо високо и тъмно. А преди изкачването дотам ми се струваше лудост с хората, които искаха да ме отведат там в предишните сънища, и отказваха да проумеят колко невъзможно е това. Имаше студ. И гори. А май все пак беше друг върхът. Знаеш ли какъв е проблемът? Нищо не разбирам!!! - А какво те кара да мислиш, че сънищата ще ти помогнат да разбереш? - Незнам. Така ми се иска. - Какво го мислиш толкоз? Сънища, глупости. Твърде много се замисляш. - Но и твърде много чаках, Ариф. Трябва да има някакво решение. Какво ми пречи да го видя?! Момичето остави листа и писалката, вдигна очи и почти успя да се усмихне към непознатия, който мислено наричаше “убиеца”. Квадратчетата в очите й се проясниха. - Е, прахосмукачко за емоции, какъв е лозунгът днес? Той я изгледа ядно иззад кичури спускаща се пред лицето му тъмна коса, поколеба се, после загуби мигом интерес и загледа отпуснато боядисания прозорец. Беше време. - Затова ли дойде? Засрами се. Безполезен си. Но... нищо. И без туй сме само хилави измислици всички в тази стая. Погледни – жалки сме. Погледни ме, мътните го взели!!! Говорим за промени, а после заспиваме. Чакаме, чакаме... никой дори не си спомня какво вече. Остана само търпението. То е лекарство, убиецо. Време, достатъчно да те накара да се откажеш от всичко и да попиеш в топлите му меки длани. Толкова е хубаво. Заслушай се. Чуваш ли как се затварят около теб?! Бавно да потъваш в безсмислието на очакването, отчаян от своята собствена безполезност и непостижимостта на каквито и да било други възможности. Няма път, човеко. Няма “навън”, защото дори да излезеш, ще видиш само себе си, през своите очи, и ще бъдеш по-сляп за свободата от отдавна изсъхнал труп. Както за мен, така и за теб и жалкия ти опит да заличиш единствения човек, който има нужда от теб, защото сам е толкова слаб, че не може дори на себе си да направи услуга и да удуши безпътицата със собствените си ръце. А за Ариф нищо не мога да кажа. По всяка вероятност той е точно това, което за момента си мисли, че е. Опасна е тази, неговата. Понякога, ако съм много убедителна, се превръща в човек. Иначе ми досажда по всевъзможни начини. Виждаш ли? Няма път. Или... са толкова много. Но в тази стая не се налага да избираш. Тук се научаваш да получаваш това, което имаш сили да пожелаеш. Вярваш ли ми? Но първо трябва много хубаво да нагласиш желанията си. Според твоето лично “навън”. Погледни се. Като настъпана мравка си. Мълчалив, бездушен, свит на кравайче в ъгъла на тази дупка и чакаш аз да сложа края. Всъщност, кажи ми, мравко, каква е идеята на мравуняците? Имам предвид, изобщо? След цялата тази шетня и безупречна организация... какво? Може би просто да има мравки и толкоз. А ние се мъчим тук. Нас просто ни има! Толкоз. Би трябвало да е достатъчно, за да сме щастливи. А ти щастлив ли си, човекоубиецо? А поне мислиш ли си, че си щастлив?Аз си спомням това усещане. Смях заради замия смях. Когато нямам нужда от повече. Обаче не, ние винаги имаме нужда от повече, и от още, и така докато не получим своята малка частна затворена вселена от всичко-неща. Или от всичко-човек. Само един всичко-човек, нали, убиецо? Когато Тя е съвършенството, но и самодостатъчното изкуство, което го създава. Как да обичаш такова съвършенство? Та то самото е всичко и в него няма място за теб. Няма място за душата ти, за страха, за грешките. Дори да си самото нищо, пак нямаше да си част от нея. Нали, убиецо !!! Кого превърна в нищочовек, убиецо?! Но тя дори не те помоли, нали, да я промениш толкова. От това ли заболя? Няма нищочовеци всъщност. Но да си всичкочовек е хиляди пъти по-трудно. Ти какъв си, след целия път дотук? Тази стая ли приютява безличниците, непожелали да се откажат от своята абсурдност? Или неуспели да го направят. Накрая тя замълча и стисна главицата си в ръце, сякаш някой й бе крещял досега, а не обратното. Може би й се плачеше, може би беше ядосана. А може би беше просто едно малко момиченце. Мъжът стана, отиде до прозореца, отвори го рязко и седна на перваза с крака във въздуха, в едно разфокусирано, неясно и мятащо се като невротична змия “навън”. - Е? – каза тя, съвсем тихо, сякаш се страхуваше да не изрече нещо, което да я освободи, да я взриви. Той нищо не отговори. След време затвори прозореца и се върна в своя край, до стената. - Значи все още... значи оставаш в стаята. Мъжът кимна сякаш на себе си. Не бе готов да я напусне. *** - Тоест, девети марс... – заключи Ариф и изхвърли чашката с кафето през прозореца. - Март! И това беше порцелан, ако искаш да знаеш! – закахъри се момичето и забърза да долее с каничката мозък зад кадър. - Ама не искам – заяви Ариф щастливо, без да се обръща. Ерне смънка нещо остро, спъна се и разплиска сиво-розовата течност наоколо. Човекът, който и двамата бяха спрели да наричат ‘убиеца’ и ‘непознатия’, се закиска нисичко, после и двамата с Ариф избухнаха в смях и дълго не можаха да кажат нищо, без да се разхилят отново. Момичето не бе помръднало от мястото си, с широко отворени очи и нелепо стискаща полупразната каничка в ръце. - И какъв е този мозък, малчо? – подсмихна се Ариф откъм прозореца. Тя го изгледа ядно, вдигна рамене и разтвори пръсти рязко. Чу се кратък трясък, каничката се пръсна по пода, мътната гъста течност заля парченцата стъкло и попи в неполираните дъски. Изведнъж всички станаха много сериозни. Ерне наклони леко глава настрани, пусна една озъбена усмивка към двамата и излезе. Очакваха да тресне вратата и се уплашиха още повече, когато просто тихо и внимателно затвори. Ариф погледна разтревожено мъжа в ъгъла, после махна рязко с ръка и петното на пода изчезна. - Нищо не се е случило – каза сериозно и погледна скалъпената люлка, вързана на тавана вместо лампа. Тук тъмнината си беше тъмнина и тримата я уважаваха достатъчно, за да не й се подиграват с мизерни метално-стъклени изобретения. Рядко някой палеше свещ, което само засилваше мрака в останалите части на стаята и тя се сдобиваше с няколко допълнителни ъгъла. Мъжът до стената стана и също излезе. Ариф остана облегнат в рамката на прозореца, с тънка усмивка и внезапно светнали очи. След минута другият се върна, затвори рязко вратата и изгледа с разширени очи и задъхан високата тъмна фигура със скръстени ръце. - Какво?... Навън проехтя истеричен женски смях и забързани стъпки. Ерне нахлу в стаята, сякаш някой я бе изблъскал вътре, със свити шепи, огромна усмивка и безразборно разхвърчали се коси. Изведнъж впери големите си синьо-жълти очи в съвсем невъзмутимия Ариф, понечи да каже нещо, но успя само да се разкикоти наново. Когато се успокои, махна няколко искрящи кафеви кичура от лицето си и направи втори опит: - ... - Не я слушай, побъркала се е !!! Гласът прозвуча съвсем пискливо и измъчено и мъжът млъкна, засрамен от собствения си ужас. Ерне погледна колебливо Ариф, който се подсмихваше откъм намацания с бои прозорец. - Виж какво намерих! – разтвори длани пред него. Той надникна с вдигнати вежди: - Да? - Невидимо човече! - Нима? Чудесно. Другият, залепен за отсрещната стена, гледаше ту ухиления дух, ту момичето с празни ръце. Без съмнение и двамата се бяха побъркали окончателно. - Знаете ли, невероятни сте! – извика и разпери ръце – Невероятни! А ти! Ти...! Как може да й вярваш?! - Ама аз сериозно... - Млък!!! - Ерне, какво ще правиш с това невидимо човече? - Ще му го подаря. Да си го гледка. - А, не. Стой далеч от мен. И двамата! - Тримата. Ето, подръж го. Нещо ухапа бедния човек по палеца. Той нададе неестествен писклив вик и изхвърча от стаята. Момичето вдигна рамене, наведе се към пода и остави нещо дребно да се покатери по ръкава на нощницата й. - Какво яде, мъник? - Шарена светлина. - Значи спокойно можем да го задържим – кимна Ариф към набоядисания прозорец. Ерне се озъби щастливо и седна в люлката. - А какво прави? - Незнам. Ти какво би правил, ако беше невидим? Ариф помисли и след секунда устните му се разтеглиха в ужасна налудничава усмивка. Никой нищо не каза. Тя се сви на малко рошаво топче. Нещо се размърда в косите й, после като че уви малко гнезденце в тях и остана неподвижно. След време се чуваше само спокойното й, равномерно дишане и слягането на слънчеви прашинки по пода. Ариф погледа сянката й на стената, после бавно избледня и остана само момичето, стаята, хипотетичното човече и нашареното стъкло.