Безпокойството отива си, но ме оставя празен, без сила да вярвам. Почти бездиханен. Друго място, познато отпреди, с хора, щъкащи навред, с улици, изсмукващи кръвта ми.
Предстартово броене.
Приготвил съм скафандъра и протезата за дишане. И тубичките консервирана храна за душата ми.
Трябва трябва трябва да възвърна надеждата си. И дори някой да я открадне, ще тичам след него, готов да убивам... но не и себе си.
Към нови светове ще крача и ако събудя се с гръб към слънцето, ще ревна вместо прозявка, ще се извъртя вместо да се протегна, за да видя изгрева различен.
Броени секунди делят ме...
3... 2... 1...