обикновено си говоря на обувките и затова не помня ничии очи, преди година общуване
нещо
нищо
ъ?
говоря и на дърветата които подминаваме заедно но там се натрупва
кой?
стига бе.
ти защо?
а ти улавяш думите ми взимаш ги в себе си те стават други там та накрая им се прикрепя и отговор дори
парфюм.
къде?!
не бе.
общуването ми е сложна игра но често се оказва изградена от сплитащи се погрешно монолози
аз
не съм
написана!
дали някога ще слея думите си с нейните?
в моя свят няма хора в детския нама хора а двете не се виждаме взаимно като такива.
прибирам се и те са тук
щастие
щастие
един сутринта
единствените хора които имам нужда да познавам всъщност винаги са били до мен
те поне не са демиджд.
и все пак да живее абсурда! "оупън йор айс..."
(пхахахахаха)
ти знаеш кога се смея.