Реката шумеше равномерно между стъпките й, изпаряваща плътна лепкавостудена тишина.
Скачаше по грубите мъхнати камъни с нелепо босите си крака, понякога просто застиваше на място за секунди и после пак се втурваше в някакво необяснимо бягство между бреговете. Накрая се сви във въздуха, оплетена в собствените си коси и заспа.
"Тя обича да се превръща в човека до себе си и когато не й хареса приказката си тръгва мило. Плаши се, ако стъпките й се заразят с посока и ги събира в анти-сензитивна торба, която после свива до размерите на жълъд и я пуска в реката."
Прочете другата, затвори замислено кориците с едно докосване и я остави да спи до късно сама. Съжали, че няма как да си остане същата - книгите винаги се променяха, отричайки илюстрациите, които откриваше в тях. And they want more and more and more...
"Тя се радва сама."
Опита се да запази усмихнатите хора край себе си, но успя само да ги забоде със стари игли на прашните си джинси. Накрая се прибра и дълго-дълго се усмихва, похапвайки от виолетките на Вили и спонтанно гушваща старите си приятели, без да обяснява защо. Спомни си играта с нечии слънчеви коси и малки мраморни ръце, едно лице като на горски дух в рамката на мръсен жепейски прозорец, изрязано от тинята на мръсен недоверчив град с мръсни изкривени души. Осмя парадокса пред една синя стена. Тя й отвърна с уютно светло равнодушие - едно панелно рамо в повече! По-рано загуби приятел и се опита да поплаче, но успя само да изругае мислено и продължи да бърза към хралупата си.
"Тя не вярва в безчувствените същества и мрази цинизма, който хората така често бъркат със свободата. Тя пази приказката си и се вбесява от нежеланието за развитие. Отваря очи само в краен случай и предпочита да прибира душите в себе си, отколкото да излиза при тях."
Бе чела и големи хора и запази няколко картинки, макар и без онези, които й напомняха какво не трябва да бъде. Умишлено загуби няколко телефона, премълча няколко желания. Изряза си едната оранжева улична светлина за спомен и усещането за аромат, останалото изтри преди много месеци. Беше груба, жестока. Феите понякога са такива. Феите, които са зависими от неприсъствието. Замисли се за за Началото, пофантазира малко за Образа и реши, че дълго няма да пътешества. Умората я върна при хубавите неща и плодовото мляко на слънце пред гимназията.
"Тя се заблуждава за толкова много неща, но все пак на кой му пука за вашата истина, ама сериозно?"
Не се питай дали имаш сили, подразбира се, че можеш.
"Тя няма бог, затова е толкова важно за нея да вярва единствено в хората. А те?"
Повървя тихо и замачка унесено ръкава на ризата си. Може би си струваше да мине през тези неща, а може би щеше да е по-свободна без тях. Толкова глупаво й се струваше да заявиш "Аз СЪМ!", вместо да оставиш хората да го повярват сами.
Душите имаха нужда от доверие, не от ремонт. С това е трябвало да се справят сами, защо не го разбираха.
- Нямам очи да водя нечйи "танц", искам просто да го споделя. Защо не намирам нормални слънчеви хора? So they want more and more and more and not getting it means "destroy all you already have from her no matter if it`s been making you happy."
Дотук.