Шоколад без светлина.Поглъщам до безумие всечки мънички пърченца и големи късове.Немислимо е.Когато обичаш.Без очи.
Противостоиш на мисълта.Избираш желанието.Силата.Безумието.
Беше тъмно.Не ми се вървеше сама.Знаех,че има толкова хора около мен,само да погледна натам...Можех ли да гледам през тях?А без тях?!Трябваше ми една малка ръка(Всичко!!)Това е.
Топла ръчица от лен да сгрее моята.Това е всичко.Беше изчезнала нанякъде.Все пак си спомням електрическите дървета в парка-като демони на нощта,НЕголи,НЕсамотни,НЕобичани...Тихичко си шепнеха едни на други в паяжина мрак.Светлина!Светлина!Само тя...е истинска!Спомням се все още полуживите статуетки измежду мрежа листа.Държат сърцата си от камък,чужди мисли,смях и плачове,души...души от пясък-мраморни лъчи...Спомням си,че исках да ги видя с теб,през теб...Да те превърна в камък и да те обичам,да те докосвам без да се налага да питам(Моля?)когато имам нужда от ръчица.И това е достатъчно.Спомнам си улицата на обувките,обсипана с неон и кървавочерен блясък,посипвам тялото ти с мисли...Светът е като решетка.Духа вятър.Има мъгла.Не ми е до това.Една жена танцуваше като богиня-повличаше целия танц след себе си.Нимфична,кожата й трептеше около изваяното й чело,обсипано с къдрици!Спомням си счупените от смях люлки из пясъчниците,куличките от кал и накапалите по тях листа.Спомням си,че минавахме оттам с теб и бяхме деца.Не бяхме на себе си от очарование.Не бяхме и други.Бяхме си същите.Спомням си дългите улици,хора,усмихващи се посред нощ на нежността по тях.Събрах си в джоба,за да те накича-не спираш да се смееш.Защото знаеш,че те обичам.Посвоему.И е безсмислено да питаш.
Не можеш да се скриеш!Тъй и иначе ще те открия!Ще изтръгна кестените от очите(преливат от нежност)И няма да е късно да ти кажа.Дори не знам какво.