Думи, загасващи нейде далече зад редица от камъни. И онази рееща се синева се извива отново толкова близо, че аз почти я докосвам с мисли. Ако мина през всички състояния на веществото ще мога ли да разбера себе си или ще се уплаша от това, което видя. Но не мога вечно да се крия зад мъгла от мисли или тъмни очила. После синьото ще си дойде на място там горе. И всичко ще застине като в картина. За три вечности. И после пак отначало. В края на един перфектен кръг има решение. Извивките на синьото или оранжевото могат да ме заведат... Но не знам искам ли да поема по пътя от спирали или да избера една от всичките вечности и да се запечатам в нея...