Не е безопасно да седиш на триъгълна табуретка, както не е безопасно да смяташ, че животът е честен.
Когато той затвори вратата на моята безопасна дупка станах тъмна.Сега не нападам светлината, но хабя пространството.
Не съм жадна нито обичам да дишам, но трябва да се примиря с действителността.Реално не искам да съществувам и най-честият въпрос, който задавам е: Защо аз?.Всъщност задавам го, откакто мога да чета.
Не съм счупена, но не ме и поправиха.Не че съм дефектна, но изглежда се изплъзнах от рамките.
И не обичам да говоря за себе си, нищо, че на устните ми стои винаги Аз.Някои ме чуват, други не слушам.
В класната стя съм на последния чин.Там е най-скрито.А и чинът е от старите и вече е придобил извивките на тялото ми.Бялата дъска ме дразни, но обичам черния маркер.
Обикновено искам да вярвам и най-вече да радвам.Сега обаче мога само да слушам.Не смятам да оставя следа, въпреки че желая да бъда важна за него.А може би няма нужда.
Не съм в ничия категория и никой не е в моята..
И по дяволите този песимизъм навсякъде около нас.
И имам нужда от някой, който да каже заедно с мен: Все пак животът е прекрасен..