... то обърна камъка и видя малко синьо стъкълце да проблясва, огряно от слънчевите лъчи. За миг се поколеба, но сетне плахо го докосна и установи, че няма от какво да се бои. Беше счупено, но беше красиво и красотата му прикриваше ръбестите му краища. То погали стъклото.
Малкото парче криеше много тайни и за всеки друг беше само едно грозно синьо парче ненужна материя, забравена или заровена тук под този камък, който от своя страна бе обикновен незазбележим камък...
Но то не знаеше кое е грозно, не го бяха научили, не го бяха моделирали "по свой образ и подобие".
Навярно защото някой го бе забравил или заровил тук в тази гора...
То не помнеше какво се е случвало предишния ден, всеки изгрев бе за него пръв и единствен, сякаш животът започваше отначало. С усмивка.
Не го бяха учили да поздравява първите стъпки на слънцето по небосвода, но щом видеше кръглото нещо да се прокрадва зад хълма, вдигаше малкото синьо парче, което дори не смееше да именува, и поглеждаше през него. С усмивка.
А вечер го поставяше отново на мястото му под камъка и заспиваше, облегнало гръб на най-голямото дърво в гората.
Сутринта го будеха уханията на гората. Tо ставаше, протягаше се и виждаше малък камък пред себе си...