Ето го пред мен един обикновен следобед и единственото нещо, което го прави интересен, е фактът, че е зимен следобед.Вкъщи е толкова светло и оранжево-уютно, а небето вън е сиво, сиво, чак се слива с морето и не виждаш границата между тях.
Хах, залисах се в книгата и вече не е зимен следобед, а зимна вечер.Пристанището отсреща се губи в повеите на вятъра и прелитащите снежинки.. и не знам защо, но чувството за безметежно спокойствие и топло време се изгуби.Днес докато се прибирах въздухът сякаш ухаеше на меденки, а сега напомня само за сняг и студени мрачни сутрини.
Щипещият студ се опитваше да ме нападне, но не успя да преодолее защитата на вярното ми палто, събрало сякаш цялата енергия на лятото.Може би и затова толкова ми хареса да вървя по безцветните зимни улици.
Защото всичко е зимно, зимно, зимно..
И защото отново ще подушвам топлите коледни бисквити на баба, заедно с мириса на мандарини, смях, киви и много усмивки.