Един петък,в едно ляво крило на 4тият етаж на една гимназия седях пред отвореният прозорец и гледах навън.Бях се освободил по-рано от предния блок и сега чаках сам при кабинет 47.Вратата му се отвори и от там излезна чистачка. Развика ми се за отвореният прозорец.Не чух почти нищо.Онзи ден не се интересувах какво говори.Тя затвори прозореца.Щях пак да го отворя...днес трябваше да е отворен.
Продължавах да се подпирам и да вдишвам и тогава я усетих.Обърнах се.Тя ме погледна право в очите.Погледите ни се задържаха един в друг.Един миг,който ми се стори цяла вечност.Сякаш я познавах цял живот.Никога няма да забравя тези очи.Най-сините очи.Бяха зачервени,измъчени от това,което виждат.Косата и беше тъмна и руса-угасващ пламък давещ се в мъката й.Ангел в стар прашен коридор...
Вдишах и в съзнанието ми се забоде като остър нож страдание.Може би моето собствено.Имах чувството,че ако дори за миг я докосна ще падна на колене и ще заплача.
Очите ми парят.Примигвам и...тя вече е в края на коридора.Хваща за ръка друго момиче и се двете се целуват.По стълбището се задават моите съученици с хаотичните викове "Копеле!".
-Тая е анорексичка- казва Елена от класа ми-Нали се сещаш,каквото яде го повръща.
-Да...сега се сетих,защо е отворен прозорецът днес-отвърнах.
-Какво?-зачуди се-Да не си пушил без мен?-ухили се тя.
Вече не я слушах.Гледах през прозорецът към небето и прелитащите птици.Наистина поисках това да е последното нещо,което виждам...