това заглавие ми е някакво де жа вю може и преди нещо да съм наричала така,
ужасен ден
вчера се върнах в състояние на крехко спокойствие, но светът веднага се хвърли да ръчка паянтовата къщичка на нервите ми, срутих се в пореден вековен лепкав сън от който не щях да се събудя по обед отчаяна от цялата каша и абсолютно опустошена от някакви сънища, които сега не помня излизам от къщи, купувам еднолитрова бутилка мляко от някакъв магазин (просто защото, някой каза че вдигало нивата на серотонина организма, нещо наваксвало)
после вървя из улиците и се опитвам да определя какво не ми е наред всъщност, а гласът на тая жена, дали се казва бела, дато че ме режена парчета.
после някакви ситуации - някой казва погрешното изречение - утре тук ще има психолог, ако искаш ела да го видиш, точно думите които ще бутнат и последната ми опора, и се срутвам в истински рев с хълцания и сополи в някакъв лекарски кабинет, какъв ми е проблема като всъщност нищо ми няма, и после се хиля, защото всичко това е прекалено абсурдно
ето сега вече мога да съм опустошена, очаквам хладния въздух да се залепи за бузите ми влажно, качвам се на рейс и се откривам на опашка за марки в пощата
едно такова особено чувство за отделеност от себеси, докато в малката стая се блъскат толкова много жени. 19 жени и един мъж купуват марки - интересна статистика, всеки удар на печата по пликовете е като ритник в корема ми, а пощаджийката ги бие тея печати с широк замах и явно ожесточение.
прааас
прааас
прааас
писмото за гери изпомакано и разкривено отслетя за сегет
праас
праас
праас
изнервена издателка се разправя за някакви колети с лелята на гишето
праааас
моля ви госпожице лепете си марките отвън тука пречите
когато звънвам на еми гласът ми трепери, но тя някак ме измъква от цялата лудост, втечненото й тирамису и познатата наизуст стая, някак си намирам за малко почвата под краката, гримирам се дори, което не е ставало от година поне и някак се скривам зад това, изведнъж съм защитена
има неща които могат да се говорят само с еми
снимките ви още са в джоба на панталона ми, посгряха ме, пак слушам жената, която може да се казва бела, как пее за бела, която почвала всичко отново, вървя по жольо кюри, и боян се задава насреща ми, само дето аз не виждам, блъскам се в него, изпищявам
идва от нас
приятели те ми са у нас по-често от мен самата.
и си споделят повече с майка ми, определено.
а в къщи отново откривам че плановете ми са се превънали в задължения