Ден.
Толкова преизпълнен.
Десет минути.
Когато всички са заспали, големите деца. Чувам как всеки поотделно диша.
Малката радост, след всички големи - да седиш на капака на кенефа, с писалка в ръка и крака в кофа гореща вода (да не си скачала в реката!), цигара в отмалелите пръсти.
И си мисля за разказите: моите места, с МОИТЕ, макар и въображаеми хора. От които винаги мога да бъда част. И после винаги мога да си тръгна.
Те.
Сякаш си спрял времето. (снощи само се забави и преобърна звездите, та се разпиляха всички по планината)
Не мога да сдържам усмивката си, понякога се смея с глас съвсем сама. Когато ги ВИЖДАМ как се движат, и присвиват очи, и си казват неща, които не си правя труда да чуя.
И себе си виждам понякога така отдалече, при тях.
Водата бавничко изтива.
Измивам пепелта от плочките.