Имам нужда от още едо кафе, главата ми се мотае така, че едва уцелвам клавишите. Преди малко си изпих едно двойно, гъсто и горчиво. Толкова красиво, парата от кафето се смесва с пушека от цигарата и студеният въздух от отворения прозорец ги носи прегърнати навътре към стаята. Студено ми е, но трябва да се проветри, татко ще се прибере всеки момент. Найлоново пликче "Фантастико" прелита достолепно покрай прозореца, понесено от вятъра, на фона на липсващата Витоша. Мъглаааа...да си ми върнете планината, ей! Утре си я искам да се вижда като на длан.
Не е ли това по-важно от езикознанието? Да седиш край прозореца, умрял от студ, с кафе и цигара и хубави мисли в главата? Просто физически до усещаш как секундите и минутите се стичат през теб, да усещаш че си жив и всичко е наред докато дишаш, независимо какво ще стане утре, защото имаш днес. Утре си е за утре. Сега отивам да си сваря още една чаша живот и да изпуша една цигара спокойствие, докато мога. А после щи се върна при глупавите термини и отвлечени дефиниции, които са важни, да. Но има и много по-важни неща. Например това, че сега съм тук и пиша.
Sometimes there is so much beauty in this world...