Хората не те искат такава каквато си. Точно едни определени хора. Страдат, заради това, което си. Измъчват се…приближават се до смъртта прекалено бързо, за да разбереш какво се случва. Искат да се промениш. Искат да се отречеш от себе си. Искат…искат….искат..???!!!?! А ти какво искаш? Да си си ти. Каквато и да си. Защото знаеш, че не можеш да си такава каквато не би се харесала, защото ако е така, ще се промениш, за да се харесваш…Но те не те искат такава. Мислят за теб, за доброто ти, да, но! Карат те да им обещаеш, че ще се промениш, че ще помислиш поне. Говориш им, че това не е било твое решение, че си такава…просто се е случило. Хората знаят, че е така, но продължават да искат. Парадоксално мислене, което не е в твоя полза. И изведнъж се получава така, че “това” става като го решиш…толкова е изкривено вече всичко, че се превръща в избор. И не ти се иска да повярваш, нали…и вече не зависи само твоя живот от това, а и животът на твой близък човек. Страданието е достигнало неопределими граници…без да си забелязала, защото си била заета с други неща. И изведнъж, ти си вече бреме, не си радост, не носиш радост, ти самата не се радваш. И какво трябва да направиш в този случай? Да тръгнеш против себе си, за да спасиш човека…или да се отстояваш и да не е сигурно докъде ще издържи той…оставям избора на теб. Но как, след като аз съм ти.