толкова много падащи звезди
всичките с едно желание
беше друт свят, живот, някъде там в утробата, триград, една нощ когато небето реши да падне. беше нощта на "вече няма значение, нищо, копеле , хахахах" марси беше с него. не аз. марси беше много зле освен това, не аз...вече нямаше значение, музика на чистото щастие, босановата на македонците, и валери, и цялата нощ на безумно диви танци. трябна да дочакаме едни словаци да свирят, сета им е в 6.ам.
единствения начин е да се танцува цяла нощ, и малко медитация. ръцете ми се оплитат в цветен прожектор, после гледаме звездите как падат
единственото , което си пожелавам, е всички да се оправят. поне трийсет пъти, за 30 светещи линии в небето. а савина е моя духовен водач.
месеци покъсно срещам приятел на улицата. не сме се виждали поне от година. не го познавам защото е жив. жив. жив. здрав. чист. усмихва се и има бузи...(този човек сподели с мен едно много черно лято на търсене и губене, най-лепкавата нереалност и затъването на половината ми приятели. тогава представляваше главно чифт зелени очи на изплашено коте и отчаяние в стар пуловер)
равносметката: ф. е в испания и се лекува
м. изпълзя, просто няма време от учене, р. се оправи още пролетта , на триград ме зарадва с живота си. с. е в софия и се усмихва здравословно.
ф. беше най-трудна тя не се интересуваше. въобще . от нищо.
аз също отбелязвам подобрение. уча се да скачам с главата надолу. преборвам страхове с немислима скорост. всичко ми се напомни в миг на просветление. на ГАБЕН. докато скачахме със савина. в поредните цветни светлинки.
един ден в който се молех за късче реалност, друго , освен липсата на обицата ми, или може би присъствието й в нечий джоб. преодоляване на разни работи.страх от губене или намиране на хора. страх от докосване. на триград не можех да скоча с главата надолу. сега мога. пораствастваме, знам ли.
но детската радост от шарените светлинки остава, танца, беше същото , някакво връщане, между падащи звезди и рибки-обици, които пуват към дълбокото.
скачам
няма да се ударя в дъното.