Тя вече се чувства свободна. Тъжно ми е, но се радвам за нея. Нейните стени падат, остават мостовете и най-после може да лети. Дали и аз съм била стена? Най-вероятно всички сме нечии стени, дори без да подозираме.
Гледам как цигарата ми догаря в пепелника, сякяш виждам още една да дими срещу нея, а тя седи срещу мен и се усмихва, и пак бистрим объркания си живот, и всъщност никога не го подреждаме, защото иначе щеше да бъде толкова скучен.
Завиждам и за куража. Аз го нямах и сега го нямам. Можи би е за добро. Обичам да съм вързана за хората, те ми дават увереност. Малко хора обичам като нея и явно това е истинското приятелство, да се радвам за нея, въпреки че вътрешното ми егоистично дяволче писка и си иска другарчето. И въпреки че боли ужасно, това само напомня че си жив...to bleed just to know you''re alive... И всъщност аз изобщо не я губя, защото винаги ще има мостове по които да се върне, или аз да отида при нея.
Кафето горчи, въпреки че сложих захар. Натресе ми се Радой Ралин и започна с вечната тирада за жените със сини очи. Казах му че вече ми ги е казвал тези работи. Учуди се..."Имаше и едно друго момиче с мен, и то беше със сини очи...да, не помните, беше отдавна. Няма значение, довиждане."
You''re free to be whatever you want, my sister, my friend, my alter ego, my twin.