4,5,6, кукувицата сякаш е кацнала на рамото ми
така силно и ясно се чува гласът и. 21,22,23, не
помръдвам, приклекнал съм и се преструвам на
храстче. ку-ку,ку-ку 38,39,40.кой иска да живее
вечно.56,57,тишина.черни крила.преброителката на
живот отлита.57 - само толкова?като ги прибавя
към двадесет и четирите безвъзвратно отминали - 81.
дядо ми умря на 81.бях с него онзи ден.една красива
зимна неделя.минаваме през приказно белия парк.
аз,татко и дядо.по мъжки.отиваме на традиционното
следобедно неделно кино.трябва да съм бил десетина
годишен.дядо и татко вървят бавно в дългите си
черни балтони с меки шапки на главите,разговаряйки.
аз тичам напред назад из снега,хвърлям снежни топки
и животът е прекрасен.
филмът който гледахме този следобед беше последният
от поредицата за индиана джоунс и последният ни
филм заедно - три поколения бащи и синове.
когато след финалните надписи се обърнах към дядо,
той беше заспал.казах: "дядо,филмът свърши.събуди се!"
но той не се събуди.събраха се хора и после някакъв
човек ме изведе навън.
неделите никога вече не бяха същите.
в крайна сметка осемдесет и една години са хубава
възраст да си отидеш от този свят.не мислите ли.