тедито учи индология и е пълна с мъдрости. казва, че живота бил следата от движещ се пламак, докато го видиш вече не съществува. безмикслена мигновенна илюзия. нагаждам нещата към себеси само за да ги изгубя после.
всъщност изгубих си верижките звучи много поетично и освободителско. нищо че ги имам от декември. и че тамън ги бян направила точно да ми харесват. подходящите дръжки и телчета, леки и тнт. лежът някъде в парка където на тъмно се учих да карам колело.
просто си ме е яд каквото и да ми обяснявате
очите ми днес са на баница от учебника-самото му затваряне предизвиква такова удоволствие, та чак ми се завива свят. излизането направо е трудно за възприемане. всички тея хора дето не съм ги вижда-ла от месеци. разцентрованата музика, огньовете, лудата енергия която ме обзема , докато прескачам пейки боса, и накрая лазбирасе си изкълчвам глезена на колелото на ани
вечния въпрос който тегне над гравите ни е какво да правим с живота си. и после се появяват различни красиви созополски лица, които обясняват своите бягства, точно когато ние трябва да изберем да си изкараме лятото правилно. тъжен комплект от яна и ани, които пак са оплели конците.
и сашо който сложи синкав прах в газта за да станел пламъка зелен. химикалът разяде чашката. ръцете ми още миришат целите и съм на черни петна. много странна миризма нещо като гума и хинин...а чашката омекна и се срути. накрая приличаше на празен чувал
и онея буквички, които още ми се мержделеят.
и нечие лице което пробва да нахлуе между огньовете , съвсем без страх и повтаря колко е красиво и хич не му пука за апокалипсиса зад ъгъла.
значи може би съвсем не е толкова страшно