Лятото препуска, а ние търчим за да сме с него, за да не остане празен следобед и недочувствано чувство.
Попадаме в места където звездите са толкова много, а светулките толкова повече.
Хващаме абдурда на стоп и се чувстваме толкова щастливи, ние и вятъра, ние и залеза, ние двамата, Антон и Точица, побратимените хвърчащи идиоти.
В един момент ... ооо ... не искам да си тръгвам, а то е толкова скоро.
Там има ли летящи хора?