напудрям нослето си с страх
ще уплаша ли гордите скали
със своята зъбата и нащърбена усмивка
която гледам в стъклото с неприязън
любопитните погледи на пътниците обвиват бързо сменящите се картини приливащи вълни зелено и жълто
опирам челото си до прозореца. знам топлината на тялото ми ще замъгли стъклото и ще остави петно но се съмнявам тази подробност да се превърне в значителен проблем така че повеч няма да мисля за нея. вдигам глава и полагам поглед върху планинския пейзаж но скоро се отегчавам и се залавям с нещо друго
сякаш във влак в който пътувам няма машинисти няма контрольори няма полицаи няма пътници. влакът в който пътувам прилича много на съдилище в което обсъждаме и спорим само двама моята съвест и аз. всеки път пред нея изнасям предълга оправдателна реч. и защо полагам толкова труд след като предварително знам отсъждането. невинен
дъждът със своите безбройни ведра измива черупките от яйца на птиците отлетяли далеч от изоставените крайрелсни бараки подслон за странстващи деца на ангели. стопаните на този дом са обличали времето с безбрежни грижи молели са небето за помощ. земята е тяхна. ние сме различни
смъртта се движи успоредно с коловозите и времето в мен е нейният двитател