пишеше ми се.
да стоиш на пейка, до която има друга пейка с питаща баба е някак ухилващо приятно.
след това да гледаш дете, което като всяко друго дете, не му се стои на едно място и подскача в количката си е ужасно смешно. случва се точно пред теб. не в ляво или в дясно. детската радост е много заразна.
винаги съм знаела, че всичко това [т.е. това да стоя там възможно най-дълго време] успокоява по някакъв начин, макар винаги да мислех за нещо друго,
а не за самия момент или миг.
*тя ми се обади, отново не за да ме пита как съм, а просто да провери дали съм още на земята, сигурно като си отида, ще се чуди как съм била, понеже ще знае къде съм.*
отдавна не бях стояла толкова дълго време на едно място, а знаех, че обичам да го правя.
рядко правя любими неща. глупаво ми е.
днес говорих толкова много, че сигурно идните месеци ще мълча просто така.
но наистина исках да говоря, исках просто да говоря, за да не мисля, затова как не съм там, където всъщност съм.
два три пъти се разплаках от смях, но то смехът е някак, т.е. не съм се смяла много, а попринцип плача и се смея или пък просто сълзите се смеят с мен?!
сигурно е така.
докато той си говори с луната, аз ще очаквам сълзите да ме заговорят.
защото аз не искам да им говоря първа, те са едни такива мокри, едни такива стичащи се накъдето си искат, или не толкова накъдето си искат , а предимно по няколко подобни пътища на лицето.
много е гадно когато плачеш легнал, все се стичат по неприятни пътища. а боли ли ви глава след като сте плакали много? мен да, даже си мисля, че когато се изплача, не ми олеква, а ми става още по-тежко, все едно тези сълзи съм ги носила по време на някаква виелица и съм се съпротивлявала и борила с вятъра.
въпреки това ги обичам, защото си ги помня, винаги когато се срещам с тях, самите моменти ги помня,
може би, защото са малко...
сигурно
може би
дам!
може би
сигурно.
само той знае.
плазмо, можеш да ме затриеш... ако ти е ядосано и дразнещо.
хъхъхз.