Untitled

преди началото хиляди хора, събрани на едно място, с една идея. паркинга, пълен до краен предел, доста преди началото, с наизвадени масички пред колите, бира, насядали хора, отворени прозорци и музика, групички, играещи хек, други просто разпускащи (на въртележката). опъната палатка на едно местно радио, Y100 (philadephia 100.3), с големи колони и музика директно от ефира (разпознах само the white stripes, другите бяха със все същата идея). камионетка, цялата изрисувана в темата на hail to the thief. хората. имах чувството, че тук се бяха събрали всички нормални (за мен) хора за цялото ми лято досега. всеки държащ билет в ръката си и търпеливо чакащ да влезе. човека с надпис на тениската colin greenwood is my dad. момичето със страховития пиърсинг. приятелката й, с рисунки по цялото тяло (изключително бяла). човека с тениска на пинк флойд. и още десет хиляди такива. проблема с охраната (не, с тази чанта не може). обикалянето да намеря входа с гардероба. опашката. хората пред мен. ''откъде сте?''. ''венецуела''. значи не съм аз единствения отдалеко. влизането и билета. просто скъса част от него, никакво сканиране. по типично български веднаха прецених че можех да вкарам още хора с този билет (получен на мейла и принтиран). пред сцената. всичко беше едно място, подобно на амфитеатър. със столове пред сцената и нещо подобно на хълмче зад тях. с моя билет можах да стигна до мястото зад столовете. което всъщност се оказа веселото добро място, с изглед директно към сцената и към огомрния екран пред мен. хората продължаваха да влизат, като всеки се разполагаше на най-доброто според него място. разгънати одеала и доволни хора. някъде в този момент слънцето залязваше и станах свидетел на може би най-прекрасния залез (нещо, което ми липсва напоследък). от лявата страна на сцената се намираше реката, която разделя филаделфия и нейните небостъргачи от град камден. (започвам да усещам че просто не ми стигат думите в момента..) небостъргачите на фона на червеното небе. слънцето, промъкващо се между тях. преминаването на огромен кораб по реката, от който всъщност видях само платната. хората, застанали на ръба на Мястото (най-високото), който всъщност се виждаха просто като черни силуети. усетих, че изведнъж всички обърнаха поглед натам. перфектна атмосфера. музиката. преди началото леко реге. едно от парчетата се повтори около пет пъти. не знам на някой дали му направи впечатление. освен бирата се появи и леката миризма на трева. всички очакваха. подгряващата група. добри, но нямам време за тях. началото светлините на небостъргачите отляво и прелитащите самолети от близкото летище вдясно. the gloaming. по дяволите, наистина започна. том йорк, толкова малък (и ''толкова сладък'', коментар от някакво момиче до мен). огромният екран всъщност не показва това, което се случва на сцената. просто допълва усещането с некоординираните движения на оператора (неволно направих асоциация с марат/сад). the gloaming преля в there there. том йорк, започващ да подскача по сцената. зареден с енергия. дживенията му бяха като на човек, завързан в усмирителна риза и опитващ се да се измъкне. sit down. stand up, where i end and you begin и exit music. тук някъде нещата започват да ми се губят. последните дни прегледах какво са свирили в началото на турнето си и се притеснявах че точно това няма да го свирят. седнах на тревата и останах с гората от пеещи хора около мен. backdrifts. нямам спомен. нямам спомен. и после - kill me sarah kill me again with love. lucky. последвано от paranoid android. всичко се случваше толкова бързо. на един дъх (наистина, някак си не мога да опиша това което се случваше. каквото и да кажа, ще бъде с няколко нива по-ниско спрямо това, което всъщност ставаше). прескачам следващите. talk show host - I want to be someone else or I''ll explode. I''m ready. наистина бях готов. за idioteque. размазващо. this is really happening. fake plastic trees. отново започва да ми се губят неща. no surprises - silence. karma police - for a minute there I lost myself. 2+2=5 - are you such a dreamer.. за да завърши всичко с everything in its right place. и надписа foreverforeverforever, въртящ с до пълно изригване в бяло и изчезващ постепено, за да отбележи края на концерта. краят това беше краят. последва осъзнаването, че имам 10 минути за да хвана обратния автобус (алтернативата беше в полунощ да чакам час и половина за следващия в наистина гаден квартал). измкъването от тази тълпа беше трудно, вземането на багажа обратно още повече (настъпих човека преди мен по обувките, който представляваха овързани с тиксо скъсани ботуши. беше луд и ми се разкрещя. както ми се беше насъбрало от този тъп до мен, който през целия концерт сигурно си мислеше че се намира на концерт на айрън мейдън, ревеше нечленоразделно с пълно гърло, сигурно щеше да си го отнесе). бягането през три наистина големи пресечки и хващането в последния момент на автобуса. не можех да си кажа името, нито посоката в която отивах. просто подадох билета и в следващия момент заспах на седялката. джони грийнууд е бог. бях на концерт на рейдиохед. а това за мен означава много.