Желание

... - Какво, ще пи шеш ли нещо ? Писмо, може би ? - Не, просто ще започна да пиша... - Ами... хайде тогва... почвай... аз ще стоя и ще гледам. - Ми айде... ... Тихо ехо отеква.. Ехо на отдалечаващи се стъпки, примесено с объркания шепот на вятъра и танца на малките капки, изливащи се от сивите облаци. През неясната мъгла се различава фигура на младо момиче, което може би се прибираше у дома. Стъпките й са някак разсеяни, като че ли уморени. Носи тъмни дрехи и има прекрасна кафява коса.. в дъжда изглеждаше черна, но беше магическо кестеняво. Ако човек се вгледа, би могъл да различи по лицето й стичащите се сълзи, примесени в есенния дъжд. Личи си, че е имала лош ден.. може би някой я беше обидил, или разочаровал по някакъв начин... Града като че ли е напълно замрял.. не се мярка жива душа, дори бездомните кучета явно бяха побързали да се скрият от ледения дъжд. Момичето леко забави крачка. В очите й се чете нарастващо колебание, желание да се върне обратно в градината, да... ... - К’ва градина бе ? - Ти нали щеше само да гледаш ? Мълчи и ме остави да продължа... ... ...Обратно в градината, сива фигура седеше на една от калните пейки. Този път е момче. Носи черни прокъсани дънки и небесно синя карирана риза. Странно, но в дъйда някак цветовете се размиват.. по скоро ризата изглеждаше мръсно сива... като облаците, надвиснали над града. В очите на младежа се чете доста мъка, както и съжаление. Като че ли беше изгубил нещо, без което не може.. Просто седеше и гледаше локвата пред себе си. От време на време огледалната й повърхност бе разлюлявана не само от поройния дъжд, но и от някоя сълза, случайно понесена от вятъра... ... Всъщност градът не е чак толкова замрял – едно петнайсетгодишно хлапе се опитваше да опази себе си и кучето си от дъжда под едно дебело дърво. В градината... Беше видяло какво е станало с момчето и момичето. Сега като че ли приказваше на кучето си: “Е, Бенджи, кофти сцена, а ? Направо скапва настроението. Ама готина двойка бяха. Интересно какво ги е сдърпало.. Ей, шибан дъжд, дееба, напрао са удавихме тука... Като се замисля, че само двамата бяха винаги. Изглеждаше, че бяха отдадени изцяло един на дръг.. Е, бяха, за съжъление. Кофти тръпка, брат, ама ще се оправиш все някога..... Айде, Бенджи, дъжд или не на мене не ми се кибичи докато се домъкне и Ной..”... ... Вратата тихо хлопна зад момичето. Минавайки колебливо през коридора, тя тръсна подгизналите си обувки на пода и без да я интересува седна на дивана в тъмното и тихичко се замисли. От време на време някоя сълзица капваше в скута й. Изведнъж две малки светли точки се размърдаха до нея. ‘О, Томи, ела при мене’ помоли момичето. Котаракът шъргаво скочи в ръцете й. По навик тя започна тихо да му приказва – някак си й помагаше да събере мислите си. ‘Ех, Томи, май всичко свърши. Този път обаче наистина. Толкова, той си отиде. И като че ли аз съм виновна пак. Но може бе е по-добре, нали Томи, кажи ми ?” Котаракъ като че ли ч разбра, седна изправен в скута й и с цялата си котешка съсредоточеност, я загледа обвинително. “Значи май пак аз обърках всичко, а ? “. Томи завъртя глава и я загледа укорително. ‘ Какво, да се върна при него ли?’ Котака замърка одобрително... ... - Котката я гледала укорително ?! Хайде бе ! - Ти няма ли да си затвориш устата най накрая ? ... Дъждът като че ли нямаше намерение да спре скоро. Въпреки това май и момчето нямаше намерение да стане от пейката. Все едно чакаше всеки миг да дойде смъртта и с хладно движение да го отведе другаде... Тъжни мисли минаваха през главата му, докато с празен поглед гледаше тихите и равномерни стъпки на дъжда около него.‘Глупак. Глупак си ти и това е. Винаги си бил такъв, винаги ще си останеш. Край тя си отиде, и няма да се върне.. не и този път. Сега ти остават само нескопосаните стихове и прашасалата китара... Няма вече, няма ч.. всичко свърши.. не мога да повярвам, че вече я няма в живота ми. Как можах да я изпусна, как можах да съм такъв глупак..... ‘. Силен вятър хвърли косата в очите му.. сякаш искаше да спре леещите се сълзи. Не можеше... ... Вече не помнеше колко време е стоял под дъжда.. Накрая реши да стане и да се махне от това място. Вече беше тръгнал по мрачната алея, когато познат глас го накара да се обърне рязко: ‘Здравей.. тръгваш ли си вече ?’. Момичето стоеше на няколко крачки от него и се опитваше да се усмихне въпреки напиращите сълзи. Той объркано помълча минута-две, гледайки сконфузено очите й. ‘Аз.. здравей.. защо се върна ?’. ‘Заради теб, глупчо’. Момичето колебливо се усмихне и се приближи леко.. След няколко мига, сякаш цяла вечност, мочето започна объркано: ‘Виж, извинявай, че аз... ‘. ‘Не, недей’ – прекъсна го момичето и допря леко пръста си върху устните му. После се прегърнаха и стояха така доста време... Докато слънцето не изгря... ... - Знаеш ли, момчето ми напомня някого.. - Да, знам. - Това.. това си ти нали ? - Да, аз съм. Но края на моята история е различен...