Защо ли пак се качих на това виенско колело, нали не харесвам да се ‘возя’ на виенско колело
Ето пак съм в кабината, нагоре и напред, а после надолу и назад,
но кой му е дал това безумно име – виенско колело?!
и кое безумно мое състояние ме качи отново...
всъщност знам – ходих по тревата и поисках да погледам облаците, без да се налага да извръщам глава нагоре...
Но аз не обичам виенското колело, аз се отказах от него, когато самото то ме разочарова
изглеждаше голямо, изглеждаше бързо, ново, внушаваше....,
и когато му повярвах, че ще ме разходи из облаците и се качих....усетих колко много се забавям, и как всяко изкачване предхожда слизането.
В моят свят това усещане има много проявления, защо ми е и това виенско колело...
А аз пак се качих,
и ето, че искам да сляза....
странно, винаги е така - качвам се и когато поискам да сляза и когато знам, че искам да тичам и да отида там, накъдето искам да избягам, колелото спира.
Да. То май познава кога да спре.
Но вижте, спряха го и аз отново съм в най-горната кабина...
И ще чакам други да слязат преди мен, както всеки път...
Знам защо мразя виенското колело...
защото когато съм високо, твърде далеч от земята, толкова близко, за да мога да дишам бяло-синия въздух, аз искам зеленото в тревата
да, тревата си е трева.
В кабината на виенското колело липсва усещането споделеност, усещането за категоричността на стъпките, неотменимото привличане на земята...,
но и то понякога става болезнено близко...
и тогава опитвайки се да се освободя подгонена от необходимостта от нова близост
се запътвам
с устрем към...виенското колело...
и така, както сега,
пак
съм в кабината на виенското колело,
и това, че тръгнах към него щастлива, предвид очакването ми да докосна облаците
и това, че разочарована гледах в тревата
само ми напомни и показа
очевидното -
аз искам да намеря в облаците детелини.