нищо не е на мястото си.
Пълен хаос.
Изреченията си разбърках във сутрешна попара, или паднали са разтопени с захарта на дъното на чая.
Незнам.
Изгубих ги безследно.
Поредно.
И колко е пълно сега. Колко много неказани думи и колко пълни очи.
Няма пълни очи.
Има със сълзи.
Но тези са други, съвсем плътни и меки.
Като кафеви топчета, с които играят децата, като очи на умно коте.
Всичко е образ.
Образ на усещане.
Кой ще нарисува мен?
Няма значение.
Знак има.
Винаги, по безпътната магистрала.
тАМ СА СТЪРЧАТ В ЧЕРВЕНО И ТИ МАХАТ БЕЗРЪКИ.
кАКВИ СА СМЕШНИ. и УЖ ТРЯБВА ДА СИ СЪРДИТ, ЗАДЕТО НЕ ТИ ПОМАГАТ, А НЯКОГА СЪВСЕМ НЕВИДИМИ, А НА ТЕБ ТИ Е СМЕШНО.
зАЩО СЕ СМЕЯ СЕГА, А!
еЙ ТОВА Е СИНДРОМА НА ОТВОРЕНИЯ ПРОЗОРЕЦ.Я пиша с големи букви.
Е, не!
няма малозначие и многозначие-има само значие.
Препускам в оранжевия зной и след завоя ще чакам да те срещна, мое непознато предчувствие. Да ме наситиш с леките си бързи думи, даже да ме изхвърлиш през отворен прозорец, пак ще съм щастлива,че съм те срещнала.
Туй е хубаво да срещаш тях и да се ръкуваш.
Нека си подаваме ръце. Топлите ръце, студените ръце, бледите ръце, румени от цветове, мили ръце, твърди ръце....Всичко е знак.
Скрит в най-явните неща.
Добър нощ. Ще се срещнем отново. Там дето има отворен прозорец.
Преди. И дотогава.
нали ще ме помниш - такава безименна...