за тази болезнена нужда да пиша писма, сякаш няма терапия...
няма кой де чете,само истерия,след нея апатия.
призрачните ми опити да докосвам някого с моите думи
са като обречени...
защото го няма.
и в това канабисово лято, усмивката ми се откроява пред страха.
и ми помага, да се прикривам, да се забулвам със сладката лъжа,
че съм силна и умея да бъда сама.
никой не знае за тези писма. а и аз не ги пращам на никой.
това са моите тайни...по-добре може би щеше да е,ако ги изгарях...
понякога та опожаряват мен...съсипват ме в добрият си благ огън,
който пука и пее,превърнал дървените съчки(моите думи)в свои инструменти.
и цялата тази мъчителна мелодия извира от мен,преплува небето,връща се с дъжда и ме кара да прималявам.
пребледнявам ...прекрасния дъжд...та аз го обичах...
видях как се откъсват от облака - хиляди малки късове...с цвят на стомана, студени.
прицелиха се в мен...
не би погледнал тялото ми след това...
белезите на моите страхове не изчезнаха...
а и ти никога няма да се върнеш... вече няма значение.
или ако има оставям го тук.
празнотата ме запълва по-добре.