море със залязващо в него слънце, бледо червеният му диск се губи в мъглите над водата и изчезва, остава само някаква неясна светлина, последни мигове от деня. бързаме , за да стигнем плажа преди да сме затънали в мрака. палатката и пясъка, плаж, но морето го нямаше, отлива го беше издърпал няколко километра навътре..
вървим по каменния кей, който сякаш изчезваше във водата, мъглата е толкова гъста, че границата вода-небе изчезва в един общ сиво-червен хоризонт. стъпили сме на ръба на кея и гледаме в нищото, някъде наблизо огромно ято птици излита, звукът е като от преминаването на влак, хиляди крила удрят въздуха и се издигат нагоре. Хайку без думи. Един рак седи парализиран в лъча на фенера и ни гледа, зад нас са светлините на някакви панелни блокове, Люлински пейзаж на брега на Северно море. къде сме? не знаем..
и после беше сутрин и дойде вятърът, който се опитваше да ни издуха някъде на изток, морето, което се беше върнало и сега вълните му се плискаха там където допреди няколко часа бяхме ходили....
и май тук и тогава някъде свърши това лято, и така до следващото.