не обичам като няма начин за оправяне на настроението.
железопътни гари. някои са по-непознати. изненада, откога-не-съм-те-виждал ти се усмихва точно под часовника. пресичане на траектории по знайни и незнайни билетни каси.
изпращане, боже, колко е важно. момиче изпраща приятеля си, ръцете и като че ли никога няма да го пуснат, приток на кръв в главата и, в момента мрази влаковете. сигурно иска да има огромна ножица, с която да резне захранването и довечера са на пица.
ритуално размахани ръце, софия-русе ми маха в десет вечерта на възлова спирка. най-много на десет години. баща и сочи към небето и сигурно и разказва приказки за звездите. софия-русе, дали знаеш защо на мен не ми помахаха преди два часа, когато момичето искаше огромна ножица? просто не знаят как да показват чувствата си ли? и изобщо любов или чувство за притежание?
а на няколкостотин (кило?)метра стърчи фасадата на спирка, в която чака някой най-важен човек, най-важен на конвейр, всеки ден, късно вечер като проява на нестандартност и извън-клишета.
да, но най-голямото клише е извън-клише-клишето.
преди една седмица пътувах за южна българия. уплътнявах си престоя с вестник и нектар, когато кафяви etnies минаха покрай мен, оставяйки дълбоки следи по мрамора. не беше обикновена etnies. като еделвайс в задния двор или пакет вафли под масата, когато виеш от глад. etnies уж случайно се обърна и очите и още по-случайно ме продупчиха.
краят.
хиляди etnies минават по седемдесетарския мрамор в гара1, гара2..gara100. по тялото си имам хиляди белези от продупчване с поглед. просто сега беше Онова Настроение. сега планетите се подредиха в Онази Форма, вселената се протегна и..проскърцаха чифт кадифенокафяви etnies. и после две дупки в тялото.
малко разпилян вестник, малко разлят нектар, ясна дикция и неволно почесване по ухото. магия за спиране на движението, за спиране на времето, за bullet-time. ето, искам да съм в главата на etnies късно вечер и рано сутрин, искам моя номер да бъде набиран с трескави пръсти в три следобед, искам аз да слушам как котката, която прескочила оградата била тоооолкова cute. искам да усетя отчаяно вкопчени ръце в гърба си преди всички-на-борда.
номера е да уцелиш подходящата гара в подходящото време.
няма ли вече някой да построи гара Споделеност? разстоянието никога не е имало значение.
само чувството.