обещах си да не слагам лепенки и да не запушвам говорещи усти. защото
най-хубавата точка на изречение е целувка за довиждане, след която ти се скача и смее и плаче и плува в асфалта и листата по него накуп.
започвам да спя на отворен прозорец. пия студено мляко от студена стъклена чаша. пръстите ми се плъзгат и ми се доспива. нещо топло - въображаем таралеж, с когото оправдавам дупчиците, когато нещо боде. боде по мое желание, разбира се. и през същите тези дупчици капе топло оранжево от тубички.
и ми се иска да не спирам да пиша, да лепя многоточия навсякъде и листата да се перфорират. морзов код, само от точки. стискане на ръце, подаване на малки неща, точка. препинателни знаци (само на мен ли звучат спъващо) и пълна голота на думите, от която ме е страх тук, защото е забранено.
вчера в една градинка срещнахме вортеп, който бързаше. и какво от това.
''има толкова любов и инстинкти
ела моля те ела''
топло и уютно ще е сега да се завия до ушите и да си пусна let you down, за да си представя колко хубаво събуждане би могло да се случи.
**
двуглавото теле поглежда към небето и там има двойно повече звезди от вчера.