Мамка му. Качвам се в най-якия тролей. Вън - лампа след лампа. И както прочетох веднъж - сигурно има някакъв смисъл. Оранжева. После бяла. И пак оранжева. И надписи. Много. Ама се и сливат, така че не им обръщам внимание. А тролея ме носи към къщи. Хем ме вози, хем ме кара, тая шибана фурия. Как може да е толкова бърз? Не знам защо, но чехлите вече не ми говорят. Не споделят с мен жизнения си опит. А когато бях млад ми говореха. Не ги слушах, ама те си говореха. И умни неща казваха. Вече не ме и слушат. А имам толкова неща да им казвам. Но забравям. Мамка му, забравям. Мислите хвърчат, мъчиш се да ги задържиш, а те се просмукват през пръстите. Кадето те докоснат остава невероятно усещане за загуба. След малко забравяш и за него. А мечтата сяда до мен и ми вика:
- А ве кво стана ве, копеле?! Нали листче щеше да даваш?
- ААААА верно...
Останалото друг път.