100 хиляди празни лица в керван от безмълвие и привидна скръб. Два удара на камбаната. После още два. Аз започвам да потъвам в мъглата и да се стапям. Смалявам се, смалявам се и ставам толкова малък. Иска ми се да изчезна. Иска ми се да опъна енда усмивка и да не спра да се хиля до края на погребението, този венец на човешката глупост и отказ да се приемат пътищата природни. Да се хилиш, да се хилиш и да изхилиш всичко, което имаш да казваш. Да се излееш, да се израсходвасх до последната капка истина, до последната капка емоция. Да хвърлиш всичката помия в познатите празни очи. Да се хилиш докато остане само спомен за по-добри времена. А вятърът си е чатнал среща на средата на селото с ковчега. Вторият, обаче закъснява. А гласовете им се залепят по кожата. Гадни и лепкави....
И пак камбаната. Всички човешко емоции събрани в един звук.
АБСУРД!!!!