през рекиите онези дълги реки,които никога не са ни питали когато отнасят къщата сърце към сърцето на водовъртежа...там отидох.
да питам реката,която е тиха и жестока, която говори истината и не мени течението си никога сама...
но и тя мълчеше, защото не разбираше от любов...а и аз не разбирах и незнаех да питам...
и така се гледахме часове наред...
по едно време тя изтегна синия си език и ме облиза студено по глезена...знаех,че това е отговор...и все още го знам...но какво е съдържанието му не успях да науча....
после отидох при скалата...гледах я мъничка като песъчинка...а тя мълчеше като камък-каквото и беше...
с хиляда колебания започнах да се катеря....дяволски трудно, но знаех,че трябва да опитам.
изкачих се на върха й, седнах на ръбестите й рамене и се загледах напред.....цветовете се сливаха, а и се свечеряваше... като презряла праскова слънцето бавно се откъсваше от небесното дърво.... сега разбрах,защо скалите мълчат....и не посмях да попитам каквото и да било,защото си отговорих вече на един доста важен въпрос...нахалството би нарушило равновесието, което в случая е смисълът на нещата....
но къде отива равновесието по време на буря?...
къде остава желанието за живот в неразборията и неочакваното...къде се изпарява смелостта, как да се откъснеш от земното притегляне...как да...
трябваше да питам....трябваше да ми отговорят.
попитах и бурята...гледах я право в побелято й око, приличащо на бяла яма по тъмната й снага...
а тя се ядоса разкрещя се на безумието ми и ме изгони.
само дето аз не се махнах. и седях гледаща я упорито как гърми,как трещи и хвърля неизписаните листи- листата на дърветата.
накрая станах и си отидох....бе ми отговорила на друг много важен въпрос...свързан с импулсите,които казват истината, но не запазват същественото....
остана само едно място,където можех да ида...но всъщност аз тръгнах оттам...
и сякаш невидима преграда не ме допускаше отново да се върна и да питам, и да искам....
аз започнах да скитам.
без да питам.
заключих животът си в една пукнатина на скала, запуших я с каквото можах...отначало много се смях на безсилието си,но после се разплаках, защото ми стана мъчно за преди...
продължих. без чувства- достатъчно от тях...