Яна
Върви по кея,
И чайките над нея
That’s all I really want from the summer,
That’s what I really want,
Си мисля аз,
Wasting away the last days of summer,
Както тя обяснява
на милионите шофьори,
Които ни карат оттук дотам
Перфектно казано,
Нашето алиби
Още мислим еднакво,
Мисля, че още имаме шанс
Вървим към морето,
към края на кея,
Където вълните се разбиват красиво и най-вече бясно,
вятърът ни вее
Мисля си как трябва да имам дигитална камера, за да заснема всичко това и да ви пратя филма на нашето лятно пречистване
Тя скача на долната пътека и тръгва оттам,
А пред мене се открива
големия бял фар в края на кея
И със всяка стъпка идва все по-близо
И по-близо
е това вече е прекалено,
какво се опитва да ми каже?!
После тя ми казва,
че капучиното от машина
се прави с нес кафе и сухо мляко
и ми скапва настроението за дни наред
какво от това, нали ми е вкусно
защо трябва да разваля моите митове и легенди?
После се загубваме
on our way to момичето-кукла в розовия апартамент,
после си тръгваме
няма ментов сироп
или чичото се опитва да ни изменти
сега пък тя се разстройва
how fragile we are
how fragile we are
тананикам си,
докато палим огън
в най-голямата дупка на планетата,
нулево поле
“най-силното магнитно поле във българия,”
както казва дебелата втора жена на дядо ми,
по-рано този ден, докато мазният й неразвел се още с нея мъж, приличен на дени желязов
ни сервира кафе,
докато чакам да зърна дядо си
за петнайсет минути поне
шведска тройка в обзор
well it sucks!р
this place, мисля си
наблизо има някакъв гроб
но после се заглеждам в небето
и се сещам къде за последен път видях такова небе,
в една дупка твърде подобна на тази,
където отново всичко бе празно и се чудех какво ли ще стане с нас in a month or two
“е ако тука не ни отвлекат извънземните, нема къде другаде”
и си казвам, damn, i did some pretty cool stuff this summer
за пръв път спирам и се оглеждам
- нещо, което се мъча да направя с години.
И започвам да се чувствам добре
може би нещата все пак се оправят (просъница)
А може би са те
И въобще не съм знаела
Че всъщност тази нощ
Е последната нощ на лятото
И че някъде другаде
На някакъв по-северен бряг
Някакви хора правят същото
Изпращат лятото
И на сутринта тръгват от нулева точка
Какво съвпадение
Всъщност това бях тръгнала да казвам,
Всъщност исках да напиша мейл
Пристигнах в созопол точно десет дни
After my last departure
And its landing was six days before,
На пети,
Рано сутринта
“кацане в созопол”
Отидох да кажа здрасти на чайките и на всичко, което беше някъде там - майката й, Боян. Разбира се, намерих ги в жълтото, тамън се бяха намерили, той чакаше една янина приятелка, а тя – своя приятелка. капка ли, попитах, не силвето и дъщеря й, която има среща с някакъв приятел ня яна. хаха, ми да ви черпя по кафе? Идва силвето, запознаваме се. “как се казва баща ти?” към боян, “ми стефан”; отговор: “знаех си че си дете на кефала!” всеобщ смях, боян си крие лицето в ръце, “кажи му да ми се обади,” казва тя и тръгва да назакусва дъщеря си. “...силвето чолева”, казва майката. “силвия чолева ли?” да “силвия чолева?!” да, бе да “онази със книжките????” и така това би наистина онази силвия чолева от странните книжки, които Ясна, съвсем загадъчната ad yet подозрително менеподобна чайка, ми подари в онзи зимен ден, които аз довлачих до ъндърграунда и за които едва ли щях да се сетя. После силвия чолева каза че се обличам много хубаво и после се оказа че познава мойта леля, която не познавах и на която ме набеждаваха смутно че съм се метнала, която се казваше вероника и се самоуби мисля в годината, когато на български излезе книгата на Пауло Коелю “вероника решава да умре” да, твърде много за една созополска сутрин,
Созополска сутра
затова отдавна не мога нищо да напиша,
то си е вече написано, а аз
не мога да дешифрирам символите