всичко бе сковано в една мъчителна мускилна треска...дърветата бяха извили стъбла,цветята сгърчили листата си, небето набръчкано по ръбатите облаци...
а човекът долу на земята бе на прага на света на болка и онзи на безчувствието.
една крачка би била неговия избор.
на прага изкушенията са по-силни от всякога...света на болката го обливаше с топли уханни вълни,а света на безличието го гледаше със мъртвите си сиви очи.
какво да избере, бе повтарял толкова много пъти този въпрос,че накрая забрави какво значи и щеше да избере механично първото,което дойде в ума му...
някакъв далечен смях го връщаше към предишността...но той бе далече...
да се върне? да се потопи в безстрастие?...
да остане на прага?...
толкова много варианти за размисъл, а мислите първи го бяха напуснали, първи изоставиха своят дом - неговата глава.
сега тя гореше и бе заклещена в повтарянето на въпроса...
изведнъж се появи едно летящо във въздуха кълбо...то подскочи в света без чувствата,но сякаш се уплаши и се приплъзна в света на болката...
от кълбото порастнаха хиляди малки шипове...те го одращиха по китката,която бе подпрял на открехнатата врата..
кълбото скри част от шиповете,завъртя се около главата му, той усети топлината му около себе си, но не смееше да го погледне.
а кълбото не спираше да кръжи,ту в единия, ту в другия свят...то не изглеждаше объркано.
може би вече бе избрало.
а той седеше втрещен...знаеше,че след топлината ще последва дива болка,то притвори вратата с едно отмерено движение...извърна се и видя изгревът...кръвта на мъртвата му мечта сияеше и раждаше новия ден...а какво по-хубаво може да има от това...?...кълбото се бе смалило от светлината.
сега то не се въртеше. той му се усмихна прибирайки го в пазвата си...неговата малка утеха, в новия стар свят. родилните болки спряха...треската си отиде...
а човекът започна да си повтаря новия въпрос...