мокро шляпане на боси крака по черния мрамор.. струва ми се оттолкова много време не съм бил бос. сега съм бос. и ми е добре. мрамора е студен. стъпалата ми също са студени. и ръцете ми са студени. но на мен не ми е студено. мокро ми е. дъждовно. искам дъжд. но няма. не исках мъгла. но имаше. нищо. беше красиво. самотно. но красиво. студено. но меко. есен е. но пролет. лято ли е или зима? защо ми е толкова трудно да определя.. защото, защо. сякаш има значение дали е ден или не, когато щорите са спуснати, а мрамора излъчва студ и тялото отделя топлина.. кръговрат на енергията.. или нещо такова. лилавата музика навява някакви спомени.. за нещо красиво.. и истинско.. и някак и самотно, и несамотно.. топло и студено.. оо, не. не са спомени. не още. дали ще станат някога? не, наистина не знам. толкова е лесно да кажеш не знам. толкова е лесно и да кажеш отказвам се. толкова е лесно всичко. толкова лесно е, че чак на човек му се струва съмнително и сам си вгорчава живота.. за по-интересно може би.. или може би.. не че е имало някога някакво значение, но.. винаги съм се чудел дали..
бавно вадя тефтерчето на спомените си и молива, изгризан от безкрайното гризане и дъвчене и лигавене и писане и хвърляне и търсене и ненамиране, и грижливо отбелязвам още картина, за който да си мисля.. картина или снимка или сцена или момент или образ или звук или болка или илюзия..
лека нощ.. сребърен ангел със сини криле и червена копринена риза ще ме пази тази нощ.. при теб съм. винаги.