мразя когато всичко изведнъж се струпва върху мен...онзи момент , в който дълбоко потиснатите от контролируемото ми съзнание емоции избухват в яростен бунт срещу мен самата...така се чувствам по средата..между себе си и себе си..безпомощна и объркана ,без ориентири,без път без смисъл.....паранои,фобии и разни там такива намират точно този момент за най-подходящ-изпълзяват,тихо се притаяват и изведнъж нападат-атакуват,оплитат,затварят,задушават.... а аз се смачквам,безпомощно и безлично се стопявам ,губя всичко което би ме задържало отгоре.... в момента,в който стоиш на ръба , си най-зависимият човек на света...кой каквото ще да казва-пътят към пропастта изобщо не води към свободата !! всичко,което би те върнало назад или би те тласнало напред,всичко това е извън теб....ако можеше сам да вземеш решението отдавна вече нямаше да стоиш там..колкото и да ми е трудно трябва да призная че за мен ръбът отдавна вече не е никаква граница....като че ли съм прескочила оградите на собствената си личност...а знам че има още много какво да видя...проблемът е липсата на желание...липсата на същност,постепенното ми превръщане в безличност без посока,без дом,без себе си....
и знаете ли какво?! точно в този момент имам нужда от външно влияние,от чужда сила !
......която да ме върне назад или да ме тласне напред....