събота в 1130 рангелова се извинява, че ме буди и ме моли да отида с ясна и да вземем заедно интервюто.. ама чакайте малко, рано е, какво интервю? пускам търсене за ''иво хаджимишев'' и намирам снимка на леко прегърбен сериозен човек, който е застинал в обяснението си за своята изложба. а изложбата е сглобена от 62 снимки на красиви хора, гледащи право в обектива и право в мен - пред църквата, джамията, синагогата, пред къщите си, прегърнали децата си понякога. после в friends с ясна два часа мислим неподготвените си въпроси, дали не е от онези адски умни прекрасни и надменни хора? дано не, страх ни е, не проверяваме мисълта на деня в съседния магазин. говорим си за коледа, самоубити елхи и лампички пленници на лоши бащи (по-късно покрай нас минава надпис ''елхи с лампички шест лева''), за споделената любов към сивеещи англичани, които трябва да бъдат записани в името на бъдещите поколения..
иво хаджимишев пуши лула и носи значка на royal photographic society, обяснява ни какви грешки правим, играе си с листчето с въпроси, пие мъничко уиски и е просто прекрасен, не мога да си отлепя очите от него и добре, че той гледа в друга посока - така ще го следя и помня незабелязано. следя стрелките на часовника му - един час време за отговор на Всичко - за усета към светлината, призраците на фотографската емулсия, които някой е зарязал във влажните мазета на филхармонията, за апарата, който гледа на всички страни с очите на родопите, за съседите в америка, които се оказват велики, за правото на зрителя да търси грешки, докато моментът е застинал и го зяпа.
малко мълчание докато се прибирам и следя очите на автобусните хора.
(сънувам всичко хубаво накуп, зоологическата градина с орязаните дървета до клетката на лъва, надбягване, сивеещия англичанин и жълтата американка, лимони и боровинки между пердетата на някаква произволна стая)
неделята също ме измъква от плановете за голямо домашно учене, трябва да доставя важно бурканче сладко, да проследявам как близнаци на различни възрасти се опитват да разубедят един коан, който много иска да се случи. следя разходките на черното, бялото и черно-бялото куче - в квартала цветовете са внимателно разпределени, но защо няма слонче в супермаркета, а само гигантски шоколади? вината е в бтр, знаех си.
друго знаех и продължавам да забравям - колко по-красиви стават лицата, когато се приближат.. още мъничко. колко дълго изречение, а точката траеше три секунди само - вкусно и със слънцето отсреща.
м.