Петък.
Затварям рязко огромната книга на бюрото си. Облаче прах полита в светлината на малката нощна лампа и бавно се спуска като ято искрящи пеперуди над купищата бели и изписани листове.
Токът отново спира. Свещите са над камината, но съм неспособна да помръдна. Скривам с въздишка лице в дланите си и оставам за миг така в сумрака, безмълвна и с празни мисли. Като че няма смисъл да се опитвам да продължа тази вечер. Като че няма смисъл изобщо...Последните няколко дни бяха същинска мъгла от зле свършена работа, а нощите-болезнени опти да стигна до някакъв вид спасителен идиотизъм и да забравя...какво? Не бих могла да я изоставя. Вече не.
Смачквам на топка последните няколко листа от работата си. Замислям се за секунда, след което хвърлям всичко в отдавна изстиналата камина и пускам последната клечка кибрит в средата на бялата купчинка. Тънки струйки дим се извиват изящно нагоре и след миг остава само жалка шепа черни сажди. Така е добре. Много по-добре.
Взирам се безсъзнателно в мрака, унесена от тихата мелодия на вечерния дъжд. Исках да не мисля за нищо, но...единственото ми желание е да я видя отново. И този път да бъде както преди. Не издържам вече. Като че няма смисъл изобщо...
Измъквам палтото си от купчината дрехи в ъгъла, пъхам набързо ключовете в джоба си и поемам към едно малко село недалече от спящия град. Капки ледена вода все още се стичат по лицето ми. Карам бавно, жълтеникавата светлина на фаровете се разлива по мократа улица и извън този малък ореол полята изглеждат още по-безкрайни и черни, сливащи се с едно невидимо, студено небе. Оставям зад себе си море от мигащи светлинки, неподвижно и безмълвно изпод връхлитащия го на мощни вълни дъжд.
Какво правя, по дяволите. Какво правя. Къде отивам. Защо не мога да спра. Защо вече не искам да спра.
Пристигам в началото на пустото селце сякаш на магия. Вече е късно през нощта, прозорците са огледално черни и празни. Тук-там уличните лампи оцветяват невидимите завеси на дъжда в оранжево и златисто. Тръгвам пеша към клиниката по късите наклонени улички, трепереща от студ или може би от вълнение. Залива ме някакво отчаяно щастие и желание да крещя, за да надвикам дъжда и собствените си объркани мисли. И сякаш...сякаш летя, и усещам как крилете ми се разтварят зад мен, понасям се бавно над покривите и градинките с полумъртви хризантеми, над спящите хора, над улиците и пътечките...за да стигна до нея...
...Стоя пред огромните черни врати от ковано желязо на портала и за пореден път се питам какво всъщност правя и дали има някакъв смисъл да й причинявам повече болка с присъствието си. На себе си и на нея. Дали мога да открадна още миг от собствения си рай. И се обръщам назад...
Прескачам скришом каменния зид, за да спестя на дежурния пазач шокът от появата на мокра до кости скитница (по пижама, подаваща се изпод палтото) по никое време през нощта, избухваща в смях на всяка втора дума, отчаяно настояваща да види своята малка луда...Прекосявам колебливо мократа ливада зад сградата на диспансера, намирам прозореца й...както винаги отворен, тя обожаваше да слуша дъжда нощем, когато заспиваше усмихната на моето легло, а аз тихо й се възхищавах над купчината разхвърляни листа и книги....
И се промъквам в тъмната й стая, оставяйки след себе си какпи дъжд като малки паднали ангели...като крадец на ангели...
Отивам си. Отивам си от един мокър и измръзнал свят . Този път за да я намеря-малка, невинна...в моите ръце-тиха, пияна от щастие, без въпрос и без отговор, без надежда в самотния си, неразбираем екстаз...
За да бъда отново погълната от нейната стихийна феерия. Тя избухва в неудържим гняв-къде съм, защо съм, как съм могла да я изоставя, защо е сама, защо е толкова безумно тихо, защо е сама, защо съм го позволила...но само безмълвно идва да се приюти в празната ми душа, където може да крещи колкото си иска, да изпочупи всичките ми мисли, да изхвърли всичките си чувства, да удря стените докато не й остане повече ярост...После тихо плаче от безсилие, вкопчена в мен, сякаш аз бих могла да направя нещо изобщо...И накрая, без да каже и думичка, заспива усмихната. Очаквах тези нейни бури с нетърпението на луд, на когото най-после са позволили да изрисува белите стени на изолатора си. И тя рисуваше там моето слънце и ангелите, моите феи и морето, красотата на моя малък свят, изгубен далече, далече някога...За да живея в нея, да виждам в нея, да мечтая, сякаш реалността е сън...
Затварям очи. Не я виждам вече, но мога да усетя уханието на кожата й, докосването на косите й, падащи на топли вулни върху раменете и лицето ми, студените й нежни ръце, упояващото й спокойствие...
Толкова е съвършена, с всичките й странности, с всичката й лудост, с болничната й пижама, с мълчаливите й бури, с детинското й щастие след всичко...Толкова нереална, че се питам дали не си измислям всичко, за да задържа собствената си ненормалност, дали...но тя отново започва тихичко да пее. Изпадам в екстаз от удоволствието да чуя отново гласа й...Винаги, когато си мисля, че сънува, тя всъщност разплита подсъзнанието ми и го превръща в нежна, вълшебна музика. Без думи, без никаква определена мелодия...само нотите на нейните чувства. Объркани, но красиви. Тя не говори почти никога. Сякаш няма никаква нужда. Аз трябва да отгатна всичко по големите й, светли очи и често ироничните й усмивки. Смее, се, танцува. Но не ме дарява и с една рабираема дума...Никога не бих могла да я познавам. Никога не бих имала смелостта да я желая, дори и когато знам, че ми принадлежи, дори и когато съм изхвърлила всичките си други желания. Никога не бих могла да я рабера, с цялото очарование на безкрайния й вътрешен свят... Може би съм само част от въображението й? Може би не съществувам? Не бих имала никакъв смисъл без нея. Без да я виждам всеки ден да танцува боса под вълшебния дъжд от светулки, който създава. Без да потъвам в съвършенството на нейното присъствие.
...
Тя отново ме допуска да се приютя на свой ред в душата й. Както преди. Както винаги. Нищо не се е променяло. За нея пространството е нищо.
Занасям я до леглото й, където я оставям-може би спяща?-за да се свия в един прашен ъгъл до вратата и да я погледам, преди да тръгна...
“Точно в полунощ тихичко заваля...
...малки мечти в бели шепи
разтварят криле над теб...
...Първите слънчеви лъчи
разцъфват в бледи цветя по
тялото й....
...нежни в рисуваните
цветни прозорци...
...Събуди се, Анж, събуди се!...
...тихичко прошепва и се
смее моята малка луда...
...Да избягаме от рая, Анж!...
...отварям очи в светлината,
за да я обичам...
...цветна!...”
Сън. Тихо. Събуждам се, спомням си къде съм. Леглото й е празно, сама съм в странната малка стая, замръзнала в мокрото си палто на пода. Навсякъде има разхвърляни пастели, вероятно измъкнати от джоба ми. Исках да й ги оставя, преди да тръгна...а ето че сега тя ми ги подарява... Да, бялата врата с малкото прозорче с решетки е все така заключена. Богове, какво е направила...
На стената има нарисувана голяма врата. Жълта. И малки следи, които трябва да последвам...Ако повярвам...
... Стъпките ми отекват решително по коридора, доколкото изобщо това е възможно за нечии боси крака...Шест сутринта, един санитар спира работата си и ме зяпва учудено, сякаш съм призрак....подминавам го с най-широката си усмивка, както и портиера, и сънливия човечец от охраната, и старшата сестра...докосвам едва вратите и се измъквам навън, смеейки се....да, разбира се, тя ме чака там...просто трябваше да го направя сама...свободна...затичвам се към нея, прегръщам я, разтваряйки криле и отлитаме към...
...рая!