Несъмнено желанието ми да от-пиша това упражнение в бялото-фрагмент, което да разкъсва и да десцендира омфалопсихитичното централно нищо на отчаянието да (не) искаш да бъдеш друг, още по-малко "за себе си", комай болезнена приумица на земното, и, онзи тъй човешки страх на краченето отстрани, като възможност да си се появиш отнякъде, изневиделица, нелюбопитно озъртащ се за свидетели, сякаш тези проклети мърши - ангелите на зимата, (нали се сещаш, вечер, снегът си пада спокоино около лампите, свърташ внезапно на следващата пряка), цяло сонмище от безлични преструвки и напразна веселост в сънливи одеания и летлива скромност, търсещи малко пустота, която да населят с уродливите си физиономии, в началото приласкаващо-внимателни и тихи, а после.. о, после...